Момчешката й прическа, слабото тяло, тесните черни дънки и избелялата тениска на райе не скриваха забележителната й красота, макар да изглеждаше така, сякаш точно това бе целта й. „Дори не й се налага да полага усилия, зашеметяваща е“ — помислих си и се предадох, защото си дадох сметка, че никога няма да успея да се преборя с Шарлот или да я изместя.
Не можех да говоря, гърлото ми се беше свило от ревност при мисълта, че това момиче се вижда с Венсан всеки ден, че се буди в тази красива стая и знае, че той е наблизо, в същата къща.
След това си спомних как изглеждаше той в леглото на долния етаж и се опитах да прогоня дребнавите си мисли. Жул каза, че не бил мъртъв, но на мен ми се стори съвсем мъртъв. Вече не знаех какво да мисля. Като ревнувах от това момиче, нямаше да постигна нищо.
— Какво се е случило с Венсан? — попитах аз.
— Аха. Въпрос за един милион евро — отвърна тихо тя. — Тъкмо въпросът, на който изрично ми е наредено да не отговарям. Очевидно момчетата ми нямат доверие. Дискретността и тактичността не са силните ми страни. Въпреки това ме помолиха да остана с теб, да не би да изперкаш и да се опиташ да избягаш, след като се събудиш. — Тя се поколеба. — Кажи… Ще изперкаш ли? Ще се опиташ ли да избягаш?
— Няма — отвърнах и потрих чело. — Поне така мисля. — След това отново ме обзе паника. — Баба ми и дядо ми! Те сигурна са се паникьосали! Не съм се прибрала цяла нощ!
— Няма — усмихна се тя. — Пратихме им есемес от мобилния ти, че ще спиш у приятелка.
Облекчението ми бе изместено бързо от стряскаща мисъл.
— Значи не мога да си тръгна? Да не би да ме държите като затворничка?
— Не представяй нещата чак толкова мелодраматично — отвърна тя.
Погледът й издаваше, че е видяла какво ли не, въпреки че не бе склонна да говори. Наблюдаваха ме очите на значително по-възрастна жена, в които бе скрит духът на младо момиче.
— Видя неща, които не трябваше да виждаш. Сега се налага да решим как да се справим с положението. Нещо като… ограничаване на щетите. Ти сама реши да отхапеш от ябълката, Кейт, макар да не те виня, след като знам колко е красива змията.
— Нали няма да ме нараниш? — попитах.
— Сама си отговори на този въпрос — отвърна тя и отпусна пръсти върху ръката ми. От допира й струеше топлина и чувство на сигурност и аз усетих как ме обгръща спокойствие.
— Какво правиш? — Погледнах към мястото, където ме бе докоснала. Ако не се чувствах толкова отпусната, щях да скоча, обзета от ужас при този откачен жест. Тя не каза и дума, но ъгълчетата на устата й се извиха едва забележимо и тя премести ръка.
Погледнах я в очите и попитах:
— И никой от другите ли няма да ме нарани?
— Ще се погрижа.
Някой почука на вратата. Шарлот се изправи.
— Време е.
Подаде ми ръка и преплете пръсти с моите. Не се сдържах, погледнах отново висулката и се поколебах.
— Какво? — попита тя и докосна сребърната капка.
Изглежда, сянката, преминала по лицето ми, й подсказа какво мисля, защото изражението й се промени и тя заговори:
— Венсан ми каза, че ти си я избрала. Радвам се, че сте били заедно, защото не се знае какво могат да измислят момчетата. — Тя се усмихна и стисна приятелски ръката ми. — Венсан ми е като брат, Кейт. Между нас няма абсолютно нищо… освен дълга история на скучни празници за рождени дни. Тя сложи край на недоволството ми. За пръв път от години ми подарява нещо различно от неговите любими сидита.
Тя се разсмя и ревността, която ме пробождаше като с игла, поутихна. Определено говореше за него като за брат.
На свой ред стиснах ръката й.
Докато отивахме към вратата, забелязах, че и нейните стени са покрити със снимки, каквито имаше и в стаята на Венсан. Само че тази колекция беше красиво подредена в рамки от дърво, някои с инкрустации, закачени на стените с панделки.
— Кои са тези хора? — попитах.
Тя погледна към снимките.
— Тези ли? Е, Кейт, макар да не мога да се похваля, че спасих твоя живот, тези съм спасила.
12.
Шарлот ме поведе към долния етаж. Слязохме по стълбището за прислугата и се отправихме към стаята на Венсан. Тя почука на вратата и без да дочака отговор, ме поведе към леглото на Венсан. Спрях неуверено, когато го заварих седнал, подпрян на няколко възглавници. Стори ми се много слаб и блед като платно. Поне беше жив. Сърцето ми се разтуптя — колкото от радост, че е жив, толкова и от страх. Как бе възможно?