— Венсан? — повиках го аз, обзета от любопитство. — Ти ли си? — Прозвуча много глупаво. Определено приличаше на него, но дали не беше обладан от… Не знам, от някое извънземно или нещо подобно? Вече всичко ми се струваше толкова шантаво, че бях готова да повярвам на какво ли не.
Усмихна се и разбрах, че е наистина той.
— Значи не си… Не си мъртъв! — Костваше ми огромно усилие да изрека думата.
— Просто спя много дълбоко — отвърна той дрезгаво, бавно, с огромно усилие.
— Венсан, ти беше мъртъв, нали те видях. Докоснах те. Знам… — Очите ми се напълниха със сълзи, когато си припомних моргата в Бруклин и телата на нашите, положени върху носилки. — Виждала съм мъртъвци и преди. Знам как изглеждат.
— Ела — помоли той. Пристъпих към него, без да знам какво да очаквам. Той вдигна ръка и докосна моята. Вече не беше студен, но нямаше и вид на човек.
— Видя ли? — попита той и изви устни в подобие на усмивка. — Жив съм.
Отстъпих назад и изтеглих ръка от неговата.
— Нищо не разбирам — отвърнах недоверчиво. — Какво ти е?
Той сякаш се отдръпна.
— Извинявай, че те намесих в тази работа. Постъпих като егоист. Не съм и предполагал обаче, че може да се получи така. Всъщност изобщо не мислех. Очевидно.
Объркването ми бе изместено от натрапчив страх от онова, което предстоеше. Дори не можех да си представя какво ще ми каже той. Тихо гласче не спираше да нашепва: „Знаеше много добре“. Осъзнах, че наистина съм знаела.
Знаех, че Венсан е различен. Бях го почувствала дори преди да видя снимката му на страницата с некролозите. Тази работа изобщо не можеше да се нарече нормална, но бе твърде откачена, за да разбера. Затова си бях затваряла очите досега. Време бе да разбера. Потръпнах в нервно очакване. Венсан забеляза и се намръщи със съжаление.
Прекъсна ни почукване на вратата. Шарлот стана, за да отвори, и се отдръпна, когато в стаята започнаха да влизат останалите.
Жул пристъпи напред пръв и ме докосна нежно по рамото.
— По-добре ли си? — попита.
Кимнах.
— Много се извинявам за държанието си — рече той с искрено съжаление. — Реагирах скапаняшки, опитвах се да те отделя от Венс възможно по-бързо. Държах се грубо с теб. Изобщо не помислих.
— Няма нищо.
Зад него се показа позната фигура и игриво го побутна настрани. Мускулестият от реката се обърна към Жул:
— Да не би да си се опитал да я награбиш?
След тези думи се приведе, за да изравни височината си с моята, и подаде ръка.
— Кейт, за мен е удоволствие да се запознаем. Казвам се Амброуз — представи се той. Гласът му, баритон, беше наситен като меласа. След това превключи на съвършен английски с типичен американски акцент. — Амброуз Бейтс от Оксфорд, Мисисипи. Много ми е приятно да се запозная със сънародничка в тази страна, пълна с откачени французи!
Очевидно доволен, че е успял да ме изненада, Амброуз се разсмя искрено и ме перна по ръката, а след това седна до Жул на канапето и ми намигна приятелски.
Мъж, когото не бях виждала досега, пристъпи към мен и се поклони притеснено.
— Гаспар — представи се той. Беше по-възрастен от останалите, около четирийсетгодишен, с хлътнали очи и зле подстригана черна коса, щръкнала във всички посоки. Обърна се и се отдръпна от останалите.
— Това е моят брат-близнак Шарл — обади се Шарлот, която не се отдели от мен, докато мъжете се представяха. Дръпна напред момче, което беше нейно копие. Той се поклони и шеговито ми целуна ръка, след което заговори саркастично:
— Приятно ми е, че се виждаме отново, и то когато не вали мазилка.
Усмихнах му се страхливо.
Не знам дали си въобразявах, или всички отстъпиха назад, но най-неочаквано ми се стори, че в стаята останахме единствено аз и мъжът, пред когото бях застанала. Оказа се господинът с аристократични черти, с когото разговарях вчера — собственикът на дома. Макар че всички ме поздравиха приятелски, домакинът не се усмихваше.
Застана пред мен и се поклони вдървено.
— Жан-Батист Гримо дьо ла Рение — представи се той, без да откъсва поглед от моя. — Въпреки че повечето от братството живеят тук, къщата е моя и държа да подчертая, че според мен присъствието ви тук е изключително неразумно.
— Жан-Батист — прозвуча зад мен гласът на Венсан.
— Не беше нарочно. — Той се отпусна на възглавницата и затвори очи, сякаш изречените думи изцедиха цялата му енергия.