— Ти, младежо… ти наруши правилата, като я доведе тук. Никога не съм позволявал да водите човешките си любовници тук, а ти най-нагло потъпка изричната ми заповед.
Цялата пламнах, когато чух думите му, макар да не бях сигурна кое ме шокира повече — „човешки“ или „любовници“. Всичко бе толкова объркано.
— А какво трябваше да направя? — опита се да обясни Венсан. — Тя видя как Жул умира! Беше в шок.
— Проблемът си е бил твой. Изобщо не е трябвало да се забъркваш с нея. Сега се налага сам да си оправяш кашата.
— Слушай, Джей Би — обади се Амброуз, облегна се назад и небрежно плъзна ръце по облегалката на канапето. — Не е дошъл краят на света. Вече я проверихме и тя определено не е шпионин. Освен това не е първият човек, който разбира какви сме.
Старият го стрелна с унищожителен поглед.
Мъжът, който се представи като Гаспар, заговори плахо:
— Позволете ми да поясня… че има разлика. Всички други хора, с които сме имали нещо общо… са били специално избрани от семейство, служили на Жан-Батист от поколения.
„Поколения ли?“ — повторих напълно слисано аз. Ледени пръсти пропълзяха по гърба ми.
— А вас — продължи Жан-Батист, без да крие неодобрението си — ви познавам по-малко от ден и вече успяхте да нарушите усамотението на братството. Не сте добре дошли.
— Леле! — възкликна Жул. — Не сдържай истинските си чувства, Гримо. Вие, старците, трябва да се научите да говорите по-открито и да казвате каквото ви е на душата.
Жан-Батист се престори, че не е чул.
— Какво ще правим? — обърна се Шарлот към домакина.
— Добре, престанете. Престанете всички — нареди задъхано Венсан. — Вие сте най-близките ми хора. Кой е съгласен да се разкрием пред Кейт?
Амброуз, Шарлот, Шарл и Жул вдигнаха ръце.
— Как искате да постъпим? — Венсан се обърна към Жан-Батист и Гаспар.
— Проблемът си е ваш — отсече Жан-Батист. Остана загледан в мен още няколко секунди, след това се врътна, излезе бързо от стаята и тръшна вратата.
13.
— И така — изкиска се Амброуз и потри ръце, — мнозинството печели. Време е да се позабавляваме.
— Ето — обади се Шарлот, дръпна две големи възглавници от канапето и ги подхвърли на пода. Седна с кръстосани крака върху едната, усмихна ми се и потупа приканващо другата.
— Всичко е наред — увери ме Венсан, когато се поколебах, и пусна ръката ми.
— Кейт — обърна се към мен Жул, — нали си наясно, че онова, за което ще говорим тук, трябва да си остане между тези четири стени?
Венсан го подкрепи, като изговаряше натъртено всяка дума.
— Жул е прав. След като научиш тайната ни, Кейт, животът на всички ще бъде в твоите ръце. Никак не ми се иска да товаря когото и да било с подобна отговорност, но нещата стигнаха прекалено далече. Обещаваш ли да опазиш тайната ни? Дори ако… — изглежда не му достигаше дъх — дори ако един ден си заминеш и повече никога не се върнеш.
Кимнах. Всички чакаха.
— Обещавам — прошепнах аз, което беше най-доброто, което можех да направя, тъй като в гърлото ми беше заседнала буца поне колкото грейпфрут. Тук се разиграваше нещо адски откачено, а аз имах съвсем бегла представа какво е. Само че, след като Жан-Батист употреби думата „човешки“, а Венсан и Жул очевидно бяха възкръснали, знаех, че съм нагазила в дълбокото. Тъй като нямах представа в какво точно, бях уплашена до смърт.
— Жул… ти започни — настоя Венсан, затвори очи и ми се стори по-скоро мъртъв, отколкото жив.
Жул прецени положението и реши да се смили:
— Дали няма да е по-лесно, ако Кейт пита за онова, което иска да знае.
„Откъде да започна?“ — зачудих се аз, след това си припомних откъде бях започнала да се лутам по низходящата спирала.
— Видях ваша снимка с Венсан в един вестник от 1968. Пишеше, че сте загинали в пожар — обърнах се към Амброуз.
Той леко се усмихна и закима.
— Тогава как е възможно да сте тук сега?
— Радвам се, че започваш с лесен въпрос — отвърна той, протегна силните си ръце и се наведе към мен. — Отговорът е… защото сме зомбита! — След тези думи издаде ужасяващ стон, разкриви лице и отвори уста, оголи зъби и сви пръстите си като нокти.
Щом видя ужасеното ми изражение, Амброуз се изкиска и удари коляното си с ръка.
— Просто се шегувах — продължи да се смее той, а когато се успокои, ме погледна спокойно. — Сериозно. Наистина сме зомбита.
— Никакви зомбита не сме — сопна се Шарлот, без да крие раздразнението си.