В стаята се възцари мълчание, докато аз се опитвах да осмисля чутото.
— Какво искаш да кажеш с това, че си се събудил? — успях да изрека най-сетне. Момчето пред мен едва ли бе на повече от двайсет, но твърдеше, че живяло над сто години.
— Съживил се е — поясни Гаспар и вдигна финия си пръст, за да подчертае значението на думите си, — не се е „събудил“.
— Върнах се към живота — уточни Жул.
— Как е станало? — попитах недоумяващо. Ръката на Венсан ми даваше кураж. — Как е възможно да се върнеш към живота, освен ако не си бил мъртъв?
— А, мъртъв бях. В това нямаше никакъв спор. Не е възможно да те разкъсат на парчета и да оживееш. — Усмивката му се превърна в гримаса, когато забеляза как пребледнях.
— Не тормози момичето — обади се Амброуз. — Направо ще я удавим с толкова информация. — Погледна ме. — Има нещо специално… как да го нарека? Не мисли, че става въпрос за „Зоната на здрача“, по-скоро е „закон на вселената“. Според него, ако при определени обстоятелства умреш вместо друг човек, след време се връщаш към живота. Мъртъв си в продължение на три дни. След това се събуждаш.
— Оживяваш — поправи го Гаспар.
— Събуждаш се — заинати се Амброуз — и освен че си гладен като змей, изглеждаш съвсем същият като преди.
— Само че след това повече не заспиваш — добави Шарл.
— Случайно да си чувал, че не трябва да се прекалява с информацията, Чъки? — попита Амброуз и стисна отчаяно ръце.
— Кейт — намеси се тихо Шарлот, — умирането и съживяването се отразяват много тежко на човешкото тяло. Влизаме в различен жизнен цикъл. Всъщност „съживени“ е много подходяща дума. До такава степен сме жизнени, когато се събудим, че изкарваме по три седмици без сън. След това телата ни изключват отново и „спим като мъртви“ в продължение на три дни. Както Венсан вчера.
— Искаш да кажеш, че наистина сме мъртви през тези три… — започна да я поправя Шарл.
Тя обаче го прекъсна:
— Не сме мъртви. Наричаме това състояние „латентно“. Телата ни са в хибернация, но умът ни работи. Щом тялото се събуди, ни очакват още няколко седмици на нормално безсъние.
— Да, бе, сигурно — измърмори Шарл.
— Може да се каже, че това е скелетът на историята — подхвърли Гаспар.
— Значи вчера си… спял? — попитах Венсан.
Той кимна.
— Краят на трите дни — отвърна той. — Сега ще съм в чудесна форма почти цял месец.
— Не ми изглеждаш в чудесна форма — отбелязах аз и погледнах восъчния оттенък на кожата му.
— Трябват няколко часа, за да се възстановиш от съня — обясни Венсан с немощна усмивка. — Все едно някой човек е прекарал сърдечна операция. Не скачаш от леглото в болницата, след като отмине въздействието на упойката.
Вече ми беше по-ясно. Ако продължаваше с човешките аналогии, може би щях да преглътна по-лесно цялата тази откачена история. От начина, по който спореха, разбирах, че не са свикнали да обясняват положението си. Значи аз трябваше да си обясня всичко останало и сама да попълня празните места.
Обърнах се към Жул:
— Значи си на над сто години.
— На деветнайсет съм — отвърна той.
— Значи не стареете? — полюбопитствах.
— Напротив, стареем. Погледни Жан-Батист — умрял е на трийсет и шест, а сега вече е на шейсет! — уточни Шарл.
— А Жан-Батист на колко години щеше да бъде, ако не… нали разбирате? — измънках аз.
— На двеста трийсет и пет — отвърна Гаспар без колебание, погледна останалите и продължи: — Може ли?
Шарл кимна, останалите мълчаха.
— След като се съживим, стареем със същата скорост, с която и останалите. Всеки път, след като умрем, възкръсваме на същата възраст, на която сме умрели първия път. Жул е загинал на деветнайсет, следователно всеки път, когато умре, започва отново на деветнайсет. Венсан е бил на осемнайсет, когато е умрял, но не е умирал от… Колко стана? Малко повече от година, нали? — Той питаше Венсан, но аз го прекъснах:
— Какво искаш да кажеш с това „всеки път, когато умре“? — Ледените пръсти отново запълзяха по гърба ми.
Венсан стисна по-силно ръката ми.
— Просто има много хора, които трябва да бъдат спасени — намигна Жул.
Зяпнах го, докато се опитвах да си обясня намека му.
— Мъжът в метрото! — ахнах аз. — Ти си му спасил живота!
Той кимна.
— Как… всъщност аз не… — избухнах, тъй като не можех да изкажа нито едно смислено изречение, защото в ума ми кръжаха едновременно десетки мисли. Спомням си как Венсан се хвърли след момичето, а Шарлот ме спаси от премазване.