— Значи си умрял, докато си спасявал някого, а след смъртта си продължаваш да правиш същото — заключих най-сетне. Може би изтъквах очевидното, но най-сетне прословутата крушка беше светнала над главата ми.
— Това е смисълът на съществуването ни — отвърна Венсан. — Това е единствената ни мисия до края на съществуването ни.
Зяпнах го. Дори не знаех как да реагирам. Главата ми беше празна.
— Крайно време е да сложим край на въпросите и отговорите — обърна се Венсан към останалите. — Кейт не може да поеме повече информация. Да не говорим, че аз съм твърде уморен, за да продължаваме.
— Не можеш да й кажеш… — започна Гаспар.
— Гаспар! — изрева Венсан, след това затвори изтощено очи. — Кълна се… няма да кажа на Кейт нито дума повече… нищо важно… без преди това да се консултирам с вас. Честен кръст. — Венсан направи кръстен знак и погледна гневно по-възрастния мъж.
— Тогава — Амброуз се изправи, — след като уплашихме човешкото същество — искам да кажа, нашата Кейти-Лу — той се приближи и ме удари приятелски по рамото, — крайно време е да се понатъпчем. — Отправи се към вратата.
Шарлот докосна внимателно ръката ми, докато останалите излизаха.
— Ела да закусиш с нас. Едва ли ще те пуснат… — тя погледна Венсан — да си тръгнеш веднага.
— Колко е часът? — попитах и разбрах, че нямам никаква представа колко съм спала.
Шарлот погледна часовника си.
— Почти седем.
— Седем сутринта ли? — попитах аз, неспособна да повярвам, че бях заспала в чужда къща при тези обстоятелства. — Благодаря, но предпочитам да остана и да поговоря с Венсан.
— Трябва да хапнеш — настоя тихо Венсан. — Жан-Батист ще нахлуе тук няколко минути след като Гаспар му докладва.
— Нека остана с теб дотогава — помолих аз. — Ще те намеря, след като Жан-Батист ме изрита — обещах на Шарлот.
— Добре — съгласи се тя, усмихна се мило и затвори вратата след себе си.
Обърнах се към Венсан. Преди да успея да отворя уста, той изрече онова, което аз възнамерявах да кажа:
— Знам. Трябва да поговорим.
14.
Най-сетне останахме сами и онова, което трябваше да възприема като нещо ужасно страшно — сама, в стар замък, седнала до създание, което преди малко научих, че е чудовище — се оказа, че никак не ме плаши. Колкото и да беше невероятно, почувствах се неловко.
Седнах на леглото срещу него. Имах чувството, че това момче е на прага на смъртта. Дори изнемощял, както сега, пак беше красив. Имах пълно основание да се страхувам, вместо това ме обзе странно чувство. Прииска ми се да го защитя.
— И така… — започна Венсан.
— Значи… безсмъртен си, така ли?
— Май да.
Стори ми се уморен, притеснен и за пръв път много уязвим. Неочаквано ми се стори, че цялата власт е в ръцете ми. Така си беше, поне по отношение на нас.
— Как се чувстваш? — попита той.
— Ами, твърде много ми се насъбра. Но поне имам някакво обяснение. — Усетих как пръстите му стиснаха моите. — Затова не ме е страх, докато държиш ръката ми.
— Какво имаш предвид? — попита той с крива усмивка.
— Това е една от суперсилите ти, нали? Какво представлява? Докосване за даряване на спокойствие ли?
— Суперсили ли? — изсмя се той. — Ами, да, госпожице Чувствителност. Как разбра?
— Шарлот направи същото одеве. Едва ли щях да издържа това неофициално събрание без вашата подкрепа.
— Ясно. Не е това. Въпреки че те докосвам, не прилагам „докосване за даряване на спокойствие“, както го наричаш. Не се случва всеки път, когато те докосна. Трябва да го пожелая. В момента обаче ти се справяш блестящо и сама.
Погледнах към нощното шкафче и видях, че снимката ми е захлупена на плота. Върху нея беше поставено писмото, което му написах вчера. Имах чувството, че оттогава са минали години.
— Получил си бележката ми — отбелязах аз.
— Да.
— Помогна ми да разбера защо си решила да ме потърсиш отново. — Той се разсмя. — Още не мога да повярвам, че Жан-Батист те е пуснал. Той е също толкова виновен, че си ме заварила в онова състояние, колкото и моя, че те доведох тук. Няма да му позволя да ми натяква. Просто не разбирам как си успяла да го убедиш да ти отвори портата.
В смеха на Венсан прозвуча задоволство.