— Невероятна си — призна той. От очите му струеше топлота.
Радвах се на изражението му дори когато затвори очи и отпусна глава на възглавницата.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Да, супер. Просто се чувствам слаб. Ще ми подадеш ли нещо от масата? — Той посочи с брадичка подноса, оставен до горната табла на леглото, в който имаше различни плодове и ядки.
Взех чиния с фурми и отново седнах до него.
— Благодаря — въздъхна той и докосна ръката ми, преди да си вземе една.
— Значи висулката е била за Шарлот — напомних му аз, докато го наблюдавах внимателно.
Той се ухили.
— Видя ли. Момичето ми е просто приятелка. Не ми е гадже. Познавам я от половин век.
— Не че има значение — отвърнах бързо аз, за да скрия неудобството си.
— Не, разбира се — отвърна Венсан, престори се на сериозен и кимна.
Сведох поглед към ръцете си.
— Каза, че трябвало известно време, за да се възстановиш след… каквото е там. Кога ще можеш да ставаш?
— Зависи в какво състояние съм бил, когато съм заспивал. Не бях нито ранен, нито нищо, така че до довечера ще мога. Ще бъда като нов. Дори по-добре.
Не можах да определя дали се опитваше да разведри настроението, но ми се стори толкова изтощен, че го съжалих.
— О, Венсан.
— Не е толкова зле, Кейт. Хубаво е, че понякога се налага да полежиш… така се презареждаш, защото оттук нататък няма да спя седмици наред.
Той забеляза, че се мръщя, и замълча за секунда.
— Не е нужно да говорим точно сега. Не се притеснявай за мен. Аз съм този, който трябва да се притеснява за теб. Кажи ми как… как се чувстваш?
Засмях се.
— След като не ми прилагаш докосването за даряване на спокойствие и след като още не съм изперкала и не съм хукнала да бягам с писъци от дома ти, смея да твърдя, че се справям доста добре.
— Направо невероятно — призна той.
— Добре, престани с ласкателствата — пошегувах се аз. — Запази ги за следващата нищо неподозираща жертва, която затвориш в бърлогата си.
Смехът му бе прекъснат от трясъка, с който се отвори вратата. Обърнах се към Жан-Батист, който нахлу в стаята, следван неотлъчно от Гаспар.
— Кейт, върви да намериш Шарлот и останалите — нареди тихо Венсан, — а след като ти кажат, че можеш да си вървиш, първо ела да се видим. Моля те.
Гаспар ме изпроводи до отворената врата.
— В кухнята са — посочи той към края на коридора. Остави ме сама и затвори вратата след себе си.
Ориентирах се къде е кухнята по апетитния аромат на прясно опечен хляб. Пред летящата врата се поколебах. Поех си нервно дъх, отворих и влязох вътре. Цялото братство се беше настанило около масивна дъбова маса. Вдигнаха погледи като един в очакване да кажа или да направя нещо.
Амброуз разчупи леда.
— Влизай, човешко създание! — заговори той като герой от „Стар Трек“, малко глухо, защото устата му беше пълна.
Шарлот и Шарл се разсмяха, а Жул ми даде знак да седна на празния стол до него.
— Значи преживя гнева на Жан-Батист — отбеляза той. — Много смело.
— И много глупаво да дойдеш тук — добави Шарл, без да вдига поглед от чинията си.
— Шарл! — скара му се Шарлот.
— Какво? Така си е! — опита се да се защити той.
— Какво искаш, миличка? — прекъсна ги грижовен глас над рамото ми.
Обърнах се към закръглена жена на средна възраст, препасала престилка. Имаше меки, румени бузи, а прошарената й руса коса бе прибрана на кок.
— Вие ли сте Жан? — попитах аз.
— Да, мила Кейт — потвърди тя. — Аз съм. Научих за изпълнената ти с приключения вечер. Съжалявам, че не сме се виждали досега, но за разлика от другите в този дом, аз имам нужда нощем да поспивам.
— Значи не сте… — поколебах се аз.
— Не, тя не е една от нас — отвърна Жул. — Само че Жан е част от семейството и работи за Жан-Батист от…
— Над двеста години — довърши вместо него Жан, докато сипваше камара бъркани яйца в чинията на Амброуз.
Той й се усмихна лъчезарно.
— Омъжи се за мен, Жан. — Наведе се и целуна ръката, стиснала лъжицата за сервиране.
— Мечтай си — разсмя се тя и го перна игриво с лъжицата.
Сложи ръка на кръста и вдигна поглед към тавана, сякаш се опитваше да си припомни наизустено стихотворение.
— Прапрапрадядо (и още няколко пъти пра) бил личен прислужник на господин Гримо дьо ла Рение и го е придружавал по време на войните на Наполеон. Въпросният ми роднина, петнайсетгодишен по онова време, бил спасен от господин Гримо, който го изблъскал от пътя на оръдието, което отнело живота му. Добре че момчето било твърдо решено да върне тялото на господаря си от Русия, за да бъде погребан, защото три дни по-късно бил до него и се погрижил, когато господинът се събудил. Оттогава семейството ми служи на господина.