— Напълно те разбирам — отвърнах аз. — Нямаше как иначе да постъпиш.
— Леле, тя ми прости — отвърна той с ръка на сърцето и закачливото му държание отново се върна. — Значи всичко е наред? — попита и пристъпи по-близо с изражение, в което ми се стори, че мярнах нещо повече от приятелска загриженост. Той разбра, че съм забелязала, усмихна се и изви вежда, сякаш задаваше въпрос.
— Наред е. Благодаря ти — отвърнах, изчервих се и излязох на улицата.
— Венс ще намине да те види веднага щом може — обясни той, напъха ръце в джобовете на дънките и кимна за довиждане.
Помахах му с ръка и излязох бавно от двора на улицата, обзета от чувството, че сънувам.
15.
Уикендът премина като в мъгла. Тялото ми правеше едно, а умът ми непрекъснато се връщаше към къщата на улица „Дьо Гренел“.
Не знаех кога да очаквам известие от Венсан. В понеделник сутринта, когато двете с Джорджия тръгвахме към училище, забелязах плик, залепен със скоч на входа на сградата. На него беше написано името ми с красиви старомодни букви. Отворих го и извадих дебела бяла картичка, на която бе написано с едри букви: „Скоро. В.“.
— Кой е В.? — изви вежди Джорджия.
— Едно момче.
— Кое е това момче? — продължи да ме разпитва тя, спря и ме стисна за ръката. — Престъпникът ли?
— Да — разсмях се аз, изтеглих ръка от нейната и я подръпнах към метрото. — Само че той не е престъпник. Той е… — Той е ревенант, нещо средно между немъртъв ангел-пазител и чудовище, което спасява хората. — Просто се мотае с разни шантави хора.
— Хм… Трябва да ме запознаеш с него.
— Няма начин, Джорджия. Не знам дали ще продължа да се виждам с него. Не трябва да се намесваш и да усложняваш нещата, преди да съм решила дали наистина го харесвам.
— А, харесваш го, при това много.
— Добре де, харесвам го. Просто не съм решила дали да продължа да се виждам с него.
Тя ме погледна скептично.
— Не мога да го обясня, Джорджия. Нека не говорим повече по този въпрос. Обещавам да ти кажа, ако стане нещо интересно.
Повървяхме мълчаливо цели две секунди, преди тя да заговори:
— Не се страхувай, няма да ти го открадна.
Ударих я с чантата и затичах по стълбите на метрото.
Венсан беше казал, че иска да ме види „след няколко дни“, но вече бе четвъртият ден и аз започвах да се питам кога ще го видя и дали изобщо ще го видя отново. Дали пък не беше размислил, след като се беше позакрепил? Оставаше и възможността Жан-Батист да му е повлиял. Замислих се за бележката, която ми беше оставил, и отново ме изпълни надежда, че ще се появи.
След последния звънец във вторник излязох от двора на училището и тръгнах към автобусната спирка. Забавих крачка, когато забелязах позната фигура на отсрещния тротоар. Беше Венсан.
Черната му коса блестеше на следобедното септемврийско слънце, а той излъчваше енергия и живот. Заприлича ми на съвършено създание от митологията. „Та той е съвършеното създание от митологията“ — напомних си аз. Усетих, че не ми достига дъх. Очите му бяха скрити зад огледални очила, но забелязах как се усмихва, когато забеляза, че излизам.
Червен винтидж скутер „Веспа“ бе паркиран пред него и докато пресичах улицата, той вдигна каска в същия цвят. След като бях чакала цели четири дни, ми се прииска да го прегърна от облекчение, но когато бях на крачка, се разколебах и си напомних как го бях заварила последния път.
Беше съвсем близо до смъртта. Лежеше почти безжизнен на леглото, а на мен ми се струваше, че гледам сцена от стар черно-бял филм. Ето че четири дни по-късно от всяка пора на тялото му лъхаше на здраве. Какво ми ставаше? Трябваше да избягам далече от него, а не да отивам при него. „Той е чудовище, не човек“ — напомних си аз.
Венсан забеляза, че се колебая, и макар че бе готов да ме поздрави, отстъпи крачка назад и зачака аз да поема инициативата.
— Здрасти. Изглеждаш… по-жив — отбелязах аз и му отправих напрегната усмивка, докато в гърдите ми продължаваше да се води битка между желания и предпазливост.
Той се ухили и се почеса по врата, а изражението му издаваше и неудобство, и желание да се извини.
— Да. Ходя, говоря… — Гласът му заглъхна, докато наблюдаваше внимателно изражението ми.
„Хайде, решавай“ — помислих си аз, защото бе крайно време да направя нещо. Протегнах ръка и взех втората каска от ръката му.