— Да знаеш, че тази работа с връщането от света на мъртвите е… страхотен номер — отбелязах аз, докато си слагах каската.
Венсан изглеждаше облекчен.
— Някой път трябва да ти покажа как става — разсмя се той, прехвърли единия си крак над скутера и ми подаде ръка.
Поех я колебливо. Беше топла. Мека. Ръка на смъртен. Настаних се зад него и прогоних всички съмнения.
— Къде отиваме? — попитах, когато най-сетне си позволих да изпитам напълно вълнението, което напираше да избликне.
— Просто ще пообиколим града — отвърна той, запали веспата и избръмча по улицата.
Беше истински рай да се притискам до Венсан и да обикаляме Париж на скутера. Имах чувството, че това е първото ми приключение от години. Пресякохме моста над Сена и продължихме покрай реката. Водата блестеше под есенното слънце.
След двайсет и пет минути стигнахме до Сен Луи, един от двата естествени острова в средата на Сена, свързани с мостове със сушата и помежду си.
Венсан заключи скутера за една врата, след това ме хвана за ръката и ме поведе по дълго каменно стълбище към брега.
— Извинявай, че не дойдох по-рано, но нямаше как — обясни той, докато вървяхме покрай кея, хванати за ръце.
— Трябваше да свърша нещо, което Жан-Батист беше поръчал. Дойдох веднага щом успях.
— Няма нищо — отвърнах и се постарах да не го разпитвам. Предпочитах да забравя всичко за ужасите от предишния уикенд, достойни за някое фентъзи. Предпочитах да си представя, че сме просто момче и момиче, които прекарват следобеда край реката. Само че ме измъчваше чувството, че тази идилия няма да продължи дълго.
Когато приближихме към острова, тясната алея се разшири в просторна, калдъръмена тераса.
— През лятото тук е винаги пълно с народ, но никой не припарва насам през останалото време от годината. Тъкмо ще бъдем сами — рече Венсан и ме поведе към северната част.
Приведе се в самия край, постла палтото си върху камъните и протегна ръка към мен. Имах чувството, че сме последните хора на света. Този рицар в бляскави доспехи ме бе пренесъл на малкия си остров насред големия град, беше ме обградил със спокойствие и искаше да седна до него за няколко кратки мига като от вълшебна приказка. Не бе възможно всичко това да е истина.
Наблюдавах как вълните блещукаха и трепкаха като огледала на слънцето, надвиснало над бързата зеленикава река. Огромни бухнали облаци се носеха по ширналото се небе, което човек рядко забелязваше, докато вървеше между градските сгради. Вълните се плискаха тихо в основата на стената и звукът им се превръщаше в замайващо кресчендо, когато наблизо минаваха моторници. Затворих очи и оставих спокойствието да нахлуе в мен.
Венсан докосна ръката ми и прекъсна магията. Челото му беше смръщено и угрижено, докато очевидно търсеше думи. Най-сетне заговори:
— Знаеш какво представлявам, Кейт. Поне знаеш най-основното.
Кимнах и се запитах какво следва.
— Работата е там, че искам да те опозная. В теб има нещо, което не ме е карало да се чувствам по този начин от много отдавна. Тъй като съм… по-особен — отново замълча, — всичко се усложнява.
Докато наблюдавах измъченото му лице, ми се прииска да го докосна, да го уверя, че всичко ще бъде наред, но впрегнах цялата си воля и стиснах зъби. Очевидно бе мислил какво да ми каже, а аз не исках да го разсейвам.
— Наскоро си преживяла огромна загуба. Последното, което искам, е да ти причиня още болка. Ако бях нормално момче, което живееше съвсем обикновен живот, дори нямаше да повдигна този въпрос. Щяхме да продължим да излизаме, да видим как ще потръгнат нещата и ако се получеше, щеше да е страхотно. В противен случай всеки щеше да си тръгне по пътя. Само че този път не може да стане така. Не и с теб. Не мога да допусна човек, на когото държа, да поеме напред, без да знае какви са последствията. Вече знаеш, че съм различен, но държа да ти призная, че нямам никаква представа докъде ще стигнем и как ще се развият нещата… — Стори ми се колкото ужасен от собствените си думи, толкова и решен да каже всичко. — Много ми е неприятно, че разговаряме по този начин. Отношенията ни се развиха прекалено бързо и всичко това ми идва малко в повече.
Той спря за момент и сведе поглед към ръцете ни.
— Кейт, не успявам да си наложа да стоя далече от теб. Казвам ти всичко това, за да размислиш. Трябва да решиш какво искаш. Аз искам да опитам. Нека видим какво ще излезе. Но те уверявам, че ще си тръгна още сега, ако ти така искаш. Ти най-добре знаеш с какво можеш да се справиш. От тук нататък всичко зависи от теб. Не е нужно да решаваш веднага, но би било хубаво, ако ми кажеш какво мислиш за всичко, което ти разкрих досега.