Вдигнах краката си, които досега висяха над водата, и обгърнах коленете си с ръце. Няколко минути се люлях напред и назад, после сторих нещо, което рядко си позволявах. Замислих се за родителите си. За мама.
Тя се шегуваше, че съм била импулсивна, въпреки това ми повтаряше да следвам сърцето си. „Ти притежаваш стара душа“ — заяви веднъж тя. — „Не мога да кажа същото за Джорджия и много те моля, в никакъв случай не споменавай пред нея какво съм казала. Само че тя не притежава твоята интуиция. Не умее да вижда нещата каквито са. Не се страхувай да преследваш онова, което наистина ти е на сърцето, защото знам, че когато пожелаеш нещо, то ще бъде правилното.“
Ако можеше сега да види какво искам, щеше да си върне думите назад.
Откъснах очи от преминаващите плавателни съдове и погледнах Венсан, който седеше до мен, без да помръдва, и заразглеждах профила му, докато той рееше поглед към водата, унесен в собствените си мисли. В случая дори не ставаше въпрос за избор. Кого заблуждавах? Бях взела решение още първия път, когато го видях, въпреки че разумът ми се опитваше да ме убеди, че греша.
Наведох се към него. Докоснах топлата му кожа. Той обърна глава и ме погледна с копнеж, който накара сърцето ми да подскочи. Докоснах с устни бузата му и се стегнах, за да изрека думите, които той трябваше да чуе:
— Не мога, Венсан. Не мога да кажа „да“.
В очите му се появи болка, отчаяние дори, но изненада нямаше. Бе очаквал подобен отговор.
— Не казвам и „не“ — продължих и той не скри облекчението си. — Имам нужда от някои неща, ако ще продължаваме да се виждаме.
Той се засмях тихо:
— Значи имаш изисквания, така ли? Казвай.
— Искам неограничен достъп.
— Това ми се струва интересно. Достъп до какво?
— До информация. Няма да мога да се справя, ако не знам в какво се забърквам.
— Веднага ли искаш да разбереш всичко?
— Не, но не искам да се чувствам така, сякаш ти непрекъснато криеш нещо.
— Добре. Стига същото да важи и за двамата.
Лека усмивка повдигна ъгълчетата на съвършено изваяните му устни. Извърнах поглед, преди да изгубя кураж.
— Трябва да знам кога няма да се виждаме за известно време, за да се наспиваш. Така няма да се тръшкам, че съм те прогонила с разюздания си морал или че не съм спряла да те бомбардирам с въпроси.
— Съгласен съм. Това е съвсем лесно, когато нещата са нормални. Само че ако се случи нещо, което… което обърка събитията…
— Какво например?
— Помниш ли, че ти разказахме как се запазваме млади?
— А, да. — Ужасният спомен как Жул скочи пред приближаващия влак отново се върна. — Говориш за случаите, когато „спасявате“ някого.
— Тогава някой от братството ще ти съобщи.
Бях чувала тази дума и преди.
— Защо казваш „братство“?
— Така се наричаме.
— Звучи доста средновековно, но нищо.
— Друго има ли? — попита той и ми заприлича на непослушен ученик, който очаква наказанието си.
— Да. Не е нужно да става още сега, но… трябва да се запознаеш със семейството ми.
Венсан избухна в смях, дълбок смях, който ме стресна, защото в него имаше радост, облекчение. Наведе се към мен и ме прегърна.
— Знаех си, че си старомодно момиче, Кейт. Точно както ми харесва.
Отпуснах се в прегръдката му за няколко секунди, след това се отдръпнах и го погледнах строго и сериозно, поне доколкото можах.
— Това не е обвързване, Венсан. Да изчакаме следващата среща, за да видим как ще върви.
Неочаквано почувствах, че старата „аз“ — момичето отпреди катастрофата, което живееше в Бруклин — бе напуснало тялото ми и наблюдаваше новата „аз“, онази „аз“, която преди по-малко от година бе принудена да порасне много бързо. Ставаше въпрос за онази „аз“, която беше белязана от трагедията. Останах удивена, че имам сили да седя до този поразителен красавец и да редя изисквания. Как бе възможно толкова бързо да се превърна в разсъдлив човек? Как бе възможно да седя и да поставям условия за нещо, което изгарях от желание да имам?
Самосъхранение. Думата се вряза в ума ми и аз разбрах, че онова, което правя, е правилно. Бях сломена, когато изгубих нашите. Не исках да си позволя да хлътна по Венсан, а след това да изгубя и него. Дълбоко в себе си знаех, че едва бях оцеляла след „изчезването“ на родителите си. Съмнявах се, че ще имам сили да преживея втора подобна трагедия.