Усетих как възмущението му се надига, въпреки това мълчах, защото знаех, че спомените го измъчват.
— Когато веднъж вечеряхме с нашите в дома на Елен, двама пияни немски офицери потропаха на вратата и поискаха вино. Бащата на Елен обясни, че вече са предали на армията всичко, което са имали в избата, и не им е останало нищо. „Ще видим тази работа!“ — заяви единият. После извадиха пистолетите и наредиха на Елен и по-малката й сестра да се съблекат. Майка им се втурна към офицерите с викове. Застреляха я, след това застреляха и мама, която беше скочила, за да защити приятелката си. Накрая убиха татко. Бащата на Елен беше зад вратата, за да вземе скритата пушка за лов, но още преди да се прицели, един от германците го сграбчи и простреля крака му, докато другият ме налагаше с пистолета си, защото се опитах да скоча върху него. Оставиха ни живи, окървавени, оковани с белезници за вратата, за да гледаме. Те… нападнаха Елен и сестра й. Елен се бори отчаяно. Застреляха и нея. — Гласът на Венсан пресекна, а в очите му се появи жесток блясък. — Тримата трябваше да погребем мъртвите. Предложих да остана, за да се погрижа за бащата и сестрата на Елен, но те ме помолиха да вървя да се опълча на нападателите. Същата вечер се присъединих към Maquis.
— Съпротивата — отбелязах аз.
Той кимна.
— Провинциалната ръка на Съпротивата. Криехме се в гората през деня и нападахме германските лагери нощем, крадяхме оръжия, храна и когато можехме, ги убивахме. Един ден арестуваха двама от нас посред бял ден по подозрение в кражба на оръжията, задигнати предишната вечер. Макар да не бях участвал в нападението, приятелят, с когото ни заловиха, беше организирал акцията. Не разполагаха с никакви улики против нас. Въпреки това бяха решили, че някой трябва да плати за скандала. Приятелят ми имаше съпруга и дете в родния си град. Аз си нямах никого. Казах им, че съм бил аз, и те ме разстреляха на градския площад за назидание на останалите жители на града.
— О, Венсан! — изпъшках аз. Притиснах ръка към устата си.
— Няма нищо — отвърна тихо той, свали ръката ми и ме погледна спокойно в очите. — Сега съм тук, нали?
Той продължи:
— На следващия ден случаят беше изнесен във вестниците и Жан-Батист, който бил във вилата си в района, дошъл в провинциалната „болница“, където ме били прибрали. Уверил ги, че е от семейството ми, и взел тялото, погрижил се за мен, докато се събудя след три дни.
— А той откъде е знаел, че си… като него.
— Жан-Батист притежава усет — нещо като радар за „немъртвите, на които им предстои трансформация“. Вижда аурите.
— Нещо като новите снимки, които се правят на аурите ли? — попитах недоверчиво.
Венсан се разсмя:
— Да, нещо такова. Веднъж се опита да ми обясни. Аурите на ревенантите си имат цвят и определена вибрация. След първата смърт Жан-Батист вижда ревенантите от километри. Казва, че е нещо като лъч, насочен към небето. Така открил Амброуз няколко години по-късно, след като американският му батальон е бил унищожен на бойното поле в Лотарингия. Жул е загинал през Първата световна, близнаците — през Втората, а Гаспар — в средата на деветнайсети век по време на войната между Франция и Австрия.
— Гаспар войник ли е бил?
Венсан се разсмя:
— Изненадана ли си?
— Не е ли твърде нервен, за да участва в битка?
— Той е бил поет, принуден да стане войник. Гаспар е нежна душа, която не е трябвало да вижда ужасите на бойното поле.
Кимнах замислено.
— Значи почти всички сте загинали по време на война.
— Войната е времето, когато най-много хора загиват вместо други. Сигурно се случва непрекъснато, но обикновено никой не забелязва.
— Значи във Франция непрекъснато загиват хора, които могат да се върнат към живот… при подходящи обстоятелства. — Болеше ме глава. Дойде ми много, въпреки че имах цял един месец, в който да свикна с мисълта, че не живеех в света, който бях познавала досега.