Когато се събудих на сутринта, бях завита с одеяла, а под главата ми беше пъхната мека, пухена възглавница. Венсан го нямаше, но на масата бе оставил бележка.
„Някой казвал ли ти е колко си сладка, докато спиш?
Едва устоях на желанието да те събудя и да ти кажа, затова излязох, вместо да се изложа на справедливия ти гняв, породен от недоспиване. Жан ти е направила закуска в кухнята.“
Облякох си дрехите и тръгнах като замаяна по коридора към кухнята. Щом Жан ме видя, че влизам, нададе вик, втурна се към мен, стисна бузите ми между пухкавите си длани и ме разцелува.
— Мъничката ми Кейт. Толкова се радвам, че се върна. Да знаеш само колко се зарадвах, когато Венсан ми каза, че ще дойдеш. Тази сутрин и той хапна! Мислех, че е започнал гладна стачка, но той просто не можеше да си намери място без теб… — Тя замълча и притисна устата си с ръка. — Ама и аз съм една. Ти току-що си се събудила. Хайде, сядай. Ще ти направя закуска. Кафе ли предпочиташ или чай?
— Кафе — отвърнах, поласкана от цялото това внимание.
Двете с Жан си побъбрихме, докато се хранех. Тя искаше да научи всичко за семейството ми, откъде съм, какъв е животът в Ню Йорк. Останах известно време, след като приключих със закуската, но нямах търпение да видя Венсан.
Жан разбра. Вдигна празната ми чиния и чашата и ме прогони от кухнята:
— Сигурна съм, че нямаш намерение да прекараш целия ден тук с мен. Върви да намериш Венсан. Сигурно тренира във фитнеса.
— Къде е фитнесът? — попитах, любопитна за тази страна от живота на Венсан, за която дори не подозирах.
— Ама и аз съм една глупачка. Все си мисля, че познаваш къщата, а ти си идвала едва няколко пъти. Долу е, в мазето. Лявата врата, след като излезеш от кухнята.
Чух ги още преди да ги видя — дрънчене на метал в метал, тежко дишане, пъшкане, стонове и викове. Сякаш някой подготвяше специалните ефекти за филм с бойни изкуства. Слязох по стълбите и ахнах, когато се огледах.
Помещението заемаше площта под цялата къща. Каменният таван беше във формата на арка. Високо на стените се виждаха прозорчета, очевидно на нивото на земята. В стаята проникваха слънчеви лъчи, в които си играеха прашинки и се завихряха като дим.
По стените имаше оръжия — всичко от средновековни лъкове, щитове и мечове до бойни брадви и пики. Сред тях имаше и по-съвременни мечове, богата колекция пушки и стари армейски револвери.
В средата на стаята Венсан размахваше тежък меч пред друг мъж с черна коса, вързана на опашка. Той парираше и вдигаше опасното острие, за да отбие ударите. Бързината и силата, с която се биеха, беше удивителна.
Венсан беше в широки черни панталони като за карате, бос, без риза. Когато замахваше с меча, стегнатите му коремни мусели изпъкваха, докато вдигаше и сваляше оръжието. Тялото му беше изваяно, но не напомпано като на Амброуз. Беше наистина съвършен.
След като няколко минути наблюдавах какво става, влязох в помещението и другият мъж ме погледна и ми кимна.
— Кейт! — провикна се Венсан и дойде при мен. Взе лицето ми в ръце и лепна мокра от пот целувка на бузата ми. — Добро утро, mon ange — поздрави. — Двамата с Гаспар се упражняваме. Приключваме след няколко минути.
— Гаспар! — възкликнах. — Дори не те познах! — Разрешената му коса беше прибрана и той изглеждаше почти… нормален. А докато траеше двубоят, той нито за миг не се поколеба и не показа непохватност.
— Не се подвеждай, че Гаспар прилича на разсеян поет — отбеляза Венсан, сякаш бе прочел мислите ми. — През последните сто и петдесет години е изучавал оръжията, за да може да предаде знанията си на нас, младите.
Гаспар пъхна меча в ножницата. Пристъпи към мен и се поклони.
— Госпожице Кейт, за мен е истинско удоволствие да се видим отново. — Без меча той отново стана непохватен и се превърна в нервния човечец, когото вече познавах. — Искам да кажа… при тези обстоятелства… след като Венсан беше неутешим…
— Престани — разсмях се аз, — приемам го като комплимент.
— Да, разбира се — усмихна се смутено той и кимна към меча на Венсан, оставен на земята. — Искаш ли да пробваш, Кейт?
— Ти имаш ли застраховка „Живот“? — засмях се. — Мога да убия и трима ни, ако ми сложиш в ръцете това смъртоносно острие.
— Свали си пуловера — предложи Венсан. Свалих го и останах по потник. Той подсвирна.
— Престани — прошепнах аз и се изчервих.
Гаспар вдигна меча и на лицето му се изписа спокойствие. Вирна брадичка, за да ме подкани да пристъпя напред. Венсан застана зад мен и стисна ръцете ми между своите.