— Най-сетне се сети да ме поканиш. За съжаление трябва да откажа.
— Защо? — попитах изненадано. Обърнах се и видях, че се приближава, без да крие, че е развеселен.
— Защото няма да съм в състояние да се запозная със семейството ти този уикенд, камо ли да водя разговор, да седя, дори подпрян на масата.
— Аха — досетих се аз, — ще бъдеш в латентно състояние. — Гласът ми заглъхна, когато изрекох странния израз.
Той посегна към мобилния си телефон, оставен на нощното шкафче, и провери календара.
— Четвъртък, двайсет и седми.
— Това е Денят на благодарността — уточних аз. — В четвъртък и петък няма да ходим на училище. Жалко, че няма да те има.
— Часовникът не спира заради никого, още по-малко за такива като мен. Жалко.
— Ами преди това? Днес е понеделник. Какво ще кажеш за утре вечер?
Той кимна.
— Става. Разбрахме се. Значи ми предстои да се запозная с баба ти и дядо ти. Какво да облека? — пошегува се той.
— Като изключим чувала за трупове, всичко става — засмях се и се обърнах към колекцията му от снимки.
Сред снимките, на които се виждаха сладки дечица, ветерани и навъсени тийнейджъри с качулки, видях черно-бяла снимка на момиче. Тъмната й коса беше в стила на четирийсетте, беше облечена с рокля с флорален десен. Ръцете й бяха вдигнати над едното ухо. Тъмните й устни бяха отворени в игрива усмивка. Беше забележително красива.
— Коя е тази? — попитах, въпреки че знаех отговора.
Венсан застана зад мен и пое ръцете ми в своите. Имаше аромат на влага, лавандулов сапун и някакъв мускусен шампоан. Отпуснах се назад, а той ме прегърна.
— Това е Елен — отвърна тихо.
— Много е красива — прошепнах.
Той отпусна брадичка на рамото ми и ме целуна нежно.
— Допреди да те видя, не си позволявах да мисля за други жени освен за нея. Животът ми след смъртта й беше посветен на отмъщение.
Когато долових болката в гласа му, попитах:
— Откри ли войниците, които са го сторили?
— Да.
— А…
— Да — отвърна преди още да изрека думите. — Само че това не беше достатъчно. Трябваше да погна всички мръсни негодници, които открих, и дори след като най-противните окупатори и колаборационисти вече ги нямаше, аз не се бях наситил на отмъщението си.
Не можех да си представя как Венсан убива, независимо дали ставаше въпрос за хора или ревенанти. След като вече го бях видяла как се бие, знаех, че и той, и останалите от братството са способни да сразят армия. Що за човек би посветил повече от половин век на отмъщение?
Оказваше се, че за студенината му, която ме бе привлякла и уплашила, когато се запознахме, имаше основание и аз знаех причината. Представих си лицето му разкривено от ярост и потръпнах.
— Какво има, Кейт? — попита Венсан. — Ако искаш, ще махна снимката. — Усетих, че продължавам да гледам снимката на Елен.
— Не! — отвърнах и се обърнах към него. — Недей, Венсан. Тя е част от миналото ти. Не се чувствам застрашена от факта, че все още мислиш за нея.
В мига, в който изрекох думите, осъзнах, че лъжа. Със сигурност се страхувах от тази красива жена. Та тя бе голямата любов на Венсан, единствената му любов. Прическата и дрехите разкриваха, че е жена отпреди седемдесет години, но той пазеше толкова ревниво спомена за нея, че беше повлиял на всяко негово решение, откакто тя беше загинала.
— Оттогава мина много време, Кейт. Понякога имам чувството, че всичко се е случило вчера, но обикновено усещам, че е било отдавна. Беше наистина отдавна. Елен вече я няма и аз се надявам, че ми вярваш, когато те уверявам, че нямаш съперница, че нито тя, нито която и да било друга е заплаха за теб.
Стори ми се, че той иска да каже още нещо, но не знаеше как. Нямах нищо против да се отклоним от темата за стари любови. Стиснах го за ръката и го поведох настрани. Въпреки че загърбихме снимките, напрежението ми не се разсея.
— Настани се удобно. Ей сега ще се върна — рече той и излезе от стаята. Насочих вниманието си към полиците, пълни с книги на няколко езика, наредени без всякаква система. Повечето от английските ми бяха познати. „Имаме подобен вкус към четивата“ — помислих си с усмивка.
Забелязах дебели фотоалбуми, изтеглих един и го отворих. 1974–1978 пишеше от вътрешната страна на корицата и аз се изкисках, когато разгърнах страниците и видях снимки на Венсан в хипарски дрехи, дълга коса и бакенбарди. Имаше нещо смешно в тази мода, въпреки това той беше не по-малко красив от днес. Нищо не се беше променило освен аксесоарите му.