— Да не би да говориш за Люсиен Поатевен? — попита той.
Тя кимна.
— Познаваш ли го?
За няколко секунди лицето на Венсан стана алено. Заприлича на тенджера под налягане, която щеше да гръмне всеки момент.
— Чувал съм за него. Честно да ти кажа, дори да нямах планове, щях да откажа. — Забелязах, че използва цялата си воля, за да се овладее.
— Венсан! — прошепнах аз. — Какво… — Той ме прекъсна, като стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Ставаше адски зле.
— Кой е този Люсиен Поатевен? — попита строго деди и се намръщи към Джорджия.
— Мой добър приятел! — отвърна тя и погледна злобно Венсан.
В стаята се възцари тишина. Най-сетне Венсан се наведе към нея и внимателно заговори:
— Не бих го казал, ако не бях сто процента сигурен в думите си, но Люсиен Поатевен не заслужава дори да бъде в едно помещение с теб, Джорджия, камо ли да го смяташ за свой приятел.
Всички ахнаха. За пръв път виждах Джорджия шокирана. Сякаш някой я беше ударил или пък бе изсипал лед върху нея.
Мами и деди се спогледаха и стана ясно, че са притеснени от нощните похождения на сестра ми.
Джорджия погледна навъсено мен, след това и Венсан, накрая скочи от мястото си и изфуча от стаята.
Мами наруши мълчанието:
— Венсан, би ли обяснил защо мислиш, че Джорджия не трябва да има нищо общо с въпросния човек?
Венсан беше забол поглед в масичката за кафе.
— Моля да ме извините, че развалих прекрасната вечеря. Просто съм чувал за въпросния тип и не искам човек, на когото държа, да има нещо общо с него. Вече казах достатъчно. Бих искал да се извиня още веднъж, задето разстроих внучката ви в собствения й дом.
Деди поклати глава и вдигна ръка, сякаш да покаже, че не е станало нищо, а мами стана, за да вдигне чашите. Станах и аз, за да й помогна.
— Не се притеснявай, Венсан — обърна се тя към госта. — В този дом се стараем да говорим открито, така че забележката ти беше добре дошла. Сигурна съм, че Джорджия ще се извини за избухването си следващия път, когато те види.
— Не разчитай — измърморих аз.
Венсан ме чу и кимна. Беше мрачен.
— Трябва да вървя — рече. — Всички ни чака натоварен ден.
— Ще те изпратя — казах. Исках да го разпитам, когато излезем навън.
Деди стана, за да вземе палтото на Венсан. След като благодари на баба и дядо за вечерята, Венсан излезе в коридора. Последвах го, взех си палтото и затворих вратата след нас.
— Какво… — започнах.
Той притисна пръст към устните си и ние замълчахме, докато не излязохме навън. Щом вратата се затвори зад нас, той стисна раменете ми и се взря в очите ми:
— Сестра ти е в смъртна опасност.
Объркването ми се превърна в страх.
— Какви ги говориш? Какъв е този Люсиен?
— Заклетият ми враг. Водачът на парижките нума.
Имах чувството, че някой ме вдигна и ме запокити към тухлената стена.
— Сигурен ли си, че говорим за същия човек? — попитах аз, неспособна да повярвам. — Когато се запознахме…
— Запознала си се с него? — Той едва не се задави. — Къде?
— В клуба, където отидох да потанцувам с Джорджия.
— На същото място, където си видяла Шарл ли?
— Да, всъщност Шарл говореше с него, когато си тръгвах. Не разбирам…
— О, не! Това е ужасно!
Венсан затвори очи.
— Венсан, кажи ми какво става — настоях аз и усетих как започва да ми прилошава. Ако Люсиен беше чудовище, какво означаваше това за сестра ми? Потръпнах, когато си припомних целувката на Джорджия и Люсиен в клуба. Бе очевидно, че тя не знае нищо за черната му страна. Джорджия никога не виждаше по-далече от носа си. Не притежаваше грам прозорливост. Както мама се оплакваше навремето, когато едно от гаджетата на Джорджия беше арестувано за влизане с взлом: „Тя не вижда лошото у хората. Не че сестра ти е глупава, просто не притежава дори зачатък на интуиция“. Този път обаче подобен недостатък можеше да се окаже фатален.
Венсан извади мобилния си телефон.
— Жан-Батист? Люсиен е спипал Шарл. Сигурен съм. Да… След минутка.
— Моля те! Кажи ми какво става! — настоях аз.
— Трябва да се прибера. Можеш ли да дойдеш с мен?
— Не — поклатих глава. Трябваше да се върна и да оправя това, което ураганът Венсан беше сътворил в семейството ми.