— Трябва да вървя — заяви той.
— Тогава ще те изпратя до вас — настоях. — Ще ми разкажеш по пътя.
— Добре — съгласи се той и тръгнахме по осветената улица към тях. — Кейт, знаеш, че във всяка приказка има по един лош.
— Да.
— Е, Люсиен е лошият в моята приказка.
— Защо в твоята? — попитах неуверено. — Не сте ли просто от двете страни на барикадата добро — зло?
Венсан поклати глава.
— Не, става въпрос за него и мен. Не се познаваме от вчера.
— Чакай малко — настоях аз, докато обмислях чутото и нареждах парченцата от пъзела. — Да не би той да е онзи, когото наричате „Агента“ или както там беше? — Замълчах и се замислих. — Люсиен ли видя в Сен Пол… Него ли беше забелязал Жул, когато наръгаха Амброуз?
Венсан кимна.
— Кой е той? — продължих да питам.
— Човек е. През Втората световна война беше част от френската милиция, паравоенна част, създадена от контролираното от германците френско правителство, чиято цел беше да смаже Съпротивата.
— Говориш за режима на Виши ли?
Той кимна.
— Освен че екзекутираше и избиваше членовете на Съпротивата, милицията помагаше при депортирането на евреите. Бяха известни с методите си на мъчение. Умееха да измъкват информация и признания почти от всеки, когото успееха да заловят. Честно казано, бяха по-опасни дори от Гестапо и СС, защото бяха наши сънародници. Говореха езика, познаваха градовете и бяха приятели и съседи на хората, които предаваха. — Венсан ме погледна в очите. — Бяха черни времена за страната ми.
Кимнах мълчаливо. Пресякохме булеварда и продължихме към тях.
— Люсиен предаде хиляди свои сънародници, изпрати ги на смърт, измъчваше ги и ги убиваше наред, за да си проправи път в йерархията на организацията. Бързо стана един от най-сигурните кадри на режима на Виши и на Министерството на пропагандата. През юни 1944 година група от Съпротивата, облечени като членове на милицията, нахлули в Министерството на информацията, където били настанени Люсиен и съпругата му заради безопасността им. Било късно вечерта. Съпрузите си били легнали и те ги убили.
Останах с отворена уста. Имах чувството, че разказва нещо, което е преживял лично.
— Ти с тях ли беше?
Венсан кимна.
— И още двама ревенанти. Останалите бяха човеци, които нямаха представа какво представляваме.
— Но по онова време Люсиен е бил човек. Нали ми каза, че ревенантите не убивали хора?
— Заповедите ни бяха да заловим Люсиен, за да бъде осъден за извършените престъпления. Само че Люсиен беше избил цялото семейство на един от групата и той не успя да се въздържи. Застреля ги и двамата.
Потръпнах, когато си представих кървавата сцена. В подобни разкази винаги ти се иска някой да ликвидира лошите. Замислих се обаче за стореното — той бе застрелян заедно със съпругата си… в собственото си легло. Беше наистина ужасно.
— Люсиен запомнил лицата ни онази нощ и когато се завърна като ревенант, започна да ни преследва. Успя да убие повечето хора, участвали в убийството му, а след време унищожи и двама от ревенантите, които участваха. Аз съм последният. На няколко пъти сме се изправяли един срещу друг, но той така и не успя да ме убие. Нито пък аз него.
— А Шарл за какво е говорил с него?
— Прояви разбиране към Шарл. Той не е лошо момче. Просто е объркан. Казах ти, че му е много трудно да приеме съдбата ни. Това е коренно различен начин на съществуване — ту живееш, ту умираш. Когато спасиш някого и видиш, че води стойностен живот след това, се чувстваш удовлетворен. Понякога обаче не се получава точно така. Човекът, когото спасиш от опит за самоубийство, опитва отново и успява. Детето, което спасиш от дрогата, решава, че няма защо да променя начина си на живот, и отново започва да се друса. Това е една от причините, поради които Жан-Батист не иска да следим отблизо живота на спасените. Само че едно от най-ужасните чувства е, когато опиташ и се провалиш. Шарл не успя да спаси момиченцето. Спаси другото дете, но това не го зарадва. Не спира да се тормози за бъдещето му и как ще се отрази всичко на майката на детето. Значи има добро сърце — продължи тихо той. — Може би прекалено добро. Само че тази случка беше последната капка. Единствената причина, поради която Шарл би отишъл при Люсиен, е, защото не може повече да издържа на този начин на живот. Иска да умре. Ако се остави в ръцете им, трябва да ги помоли да го убият и да изгорят тялото му. А те ще го сторят с радост.