В първия момент Джорджия ми се стори шокирана, след това обаче поклати глава.
— Сигурна съм, че в света, в който се движи Люсиен, има и съмнителни сделки. При големите играчи е така. Но да ми пробутваш, че има нещо с убийства… Извинявай, но просто не вярвам.
— Всичко е наред — отвърнах. — Не е нужно да ми вярваш. Налага ли се да се виждаш отново с него?
— Кейт, ние почти не се виждаме. Няма нищо сериозно. При това, когато се виждаме, е винаги сред хора. Сигурна съм, че излиза с други момичета, както и аз излизам с други. Няма нищо особено.
— След като няма нищо особено, а му се носи славата на проблемен тип, защо… нали знаеш… защо не го зарежеш? Моля те, Джорджия. Не искам да се тревожа за теб.
За частица от секундата, след като долови умолителната нотка в гласа ми, тя изглежда се поколеба, след това на красивото й лице се изписа познатото ми инатливо изражение.
— Не те карам да се виждаш с него, но аз имам намерение да го видя отново. Освен това не вярвам нито на една дума от приказките на Венсан. А и от къде на къде двамата с гаджето ти се месите в живота ми?
Знаех, че тя няма да отстъпи, каквото и да кажех. А и как да й обясня? „Гаджето ми мрази твоето, защото Венсан е от добрите зомбита, а Люсиен е от лошите.“ Можех единствено да се надявам, че интересът й към Люсиен ще угасне, преди да се е случило нещо лошо.
Тя наистина побесня. Луничките по лицето й изпъкнаха, когато по кожата й избиха червени петна. Познавах сестра си и когато се стигнеше до този момент, нямаше никакъв смисъл да се опитвам да й набия разум в главата. Понечих да се изправя, но тя скочи и ме изпревари. Отвори вратата и протегна ръка към коридора.
— Изчезвай.
31.
На следващия ден Джорджия беше излязла за училище още преди да сляза за закуска.
— Вие, момичета, четвърта световна война ли започнахте или вече е пета? — попита деди иззад вестника си.
Между часовете не се видяхме, а след това тя изчезна нанякъде. Сестра ми ме избягваше и ме заболя. Аз обаче знаех, че съм постъпила правилно, като я предупредих за Люсиен. Венсан каза, че едва ли щяло да й се случи нещо, само че при тези обстоятелства „едва ли“ никак не ме устройваше.
Отправих се към дома на Жан-Батист и пуснах есемес на Венсан, докато бях на улицата, така че когато пристигнах, портата се отвори. Той ме чакаше със същото разтревожено изражение, което помнех от снощи.
— Има ли новини? — попитах аз, докато влизахме в стаята му.
— Не. — Приведе се напред, отвори вратата и любезно отстъпи, за да вляза. Има известни предимства, когато излизаш с мъж от друга епоха. Макар да вярвам в равенството между половете, кавалерските прояви се нареждат на много високо място в тефтера ми с червени точки.
— Цяла нощ обикаляхме да го търсим. Сякаш всички нума в града бяха изчезнали. Влязохме във всички барове и ресторанти, за които знаем, че са техни, но видяхме единствено хора. От тях нямаше и следа.
— Сигурно е било много опасно. — Опитах се да си представя какво би станало между добрите и лошите ревенанти. Немъртвите размахваха мечове между смъртните клиенти.
— Ако бяха там, със сигурност щеше да е опасно. Те обаче не биха ни нападнали, когато сме сред хора.
Спомних си как Амброуз бе наръган на няколко крачки от хората и разбрах, че Венсан омаловажава опасността, за да не ме тревожи.
— Така и не се появи нито един от тях и не можахме да ги разпитаме. Те не живеят на едно място като нас. Затова нямаме представа къде са.
— А Шарлот как приема нещата? — попитах.
— Немного добре — отвърна Венсан. — Излезе с останалите, за да им помага в търсенето.
— А ти защо не си с тях?
— Довечера започва „големият сън“. Вече съм слаб и нямаше смисъл да излизам с тях, защото нямаше да им помогна с нищо.
— И кога точно започва… латентното състояние?
— През нощта — отвърна той. — Вечерта преди сън гледам филми, тъпча се, за да натрупам калории, освен това не мога да направя нищо повече. — Той махна с ръка към масичката за кафе, на която имаше чай и пастички.
Погледнах го развеселено.
— Жан ли се е постарала?
— Че кой друг? — засмя се той. — Всеки път, когато идваш, тя се държи така, сякаш идва кралска особа.
— Така и трябва — отвърнах и вирнах брадичка, преди да се хвърля на канапето, готова да нападна шоколадов еклер.
— Къде е телевизорът? — попитах.