— А, ходя в прожекционната. Амброуз е киноман и убеди Жан-Батист да направи частно кино. Намира се в мазето, до фитнеса.
— Много ми се иска да го видя.
— Може да съм приготвил някои от любимите ти филми. Дори ще си поръчаме пица и ще вечеряме като аристократи. Става ли?
— И още как! С удоволствие! — почти изписках аз, след това се опитах да овладея ентусиазма си и продължих: — Но само защото твърдиш, че ще бъдеш скучен. В противен случай щях да остана тук и да се взирам в лицето ти цяла нощ.
Венсан замълча, погледна ме подозрително, след това се ухили:
— Сарказъм ли долавям?
— Да — разсмях се аз. — Бързичко схващаш за дъртак.
— По дяволите, а пък аз си мислех, че съм открил истинска романтичка — пошегува се той, след това се поколеба, а лицето му стана сериозно. — Та, като стана въпрос за скука, какво ще кажеш да обсъдим какво ще правим, докато спя?
— Добре — съгласих се аз и се запитах какво следва.
— Утре ще бъда и телом, и духом мъртъв. Предпочитам да не ме виждаш, когато не мога да общувам. Но в петък сутринта умът ми ще се събуди. Така няма да имаш чувството, че те преследвам. Може ли да дойда и да те видя… докато спя?
— Това е най-странното предложение, което някога съм получавала. Не знам… ще ми покажеш ли по някакъв начин, че си при мен? Ще ми напишеш ли някое призрачно съобщение? Ще накараш ли химикалката ми да се движи?
Той поклати глава.
— Само ако наблизо има човек, който може да ме чуе, като например Шарлот или Жул.
Замислих се за разхвърляната си стая, в която се надявах досега да не си е позволявал да се рее на воля.
— Няма ли да си дежурен с някой от останалите?
Венсан се усмихна и в ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици.
— Ако някой излезе, ще го придружа, но искам да намина да те видя в свободното си време.
— Тогава е по-добре аз да дойда — предложих. — Така никой вкъщи няма да ни пречи.
— Чудесно, стига да нямаш нищо против — отвърна Венсан.
Забелязах, че се държи за канапето.
— Добре ли си, Венсан?
— Да, въпреки че съвсем отмалях. Не е кой знае какво. — Той въздъхна дълбоко и седна на канапето до мен. — Значи утре не става, но мога да те видя в петък.
— Добре. Ще дойда сутринта. Утре в Щатите е Денят на благодарността, така че утре и в петък не сме на училище. Ще си донеса домашните тук.
Поръчахме си пица и се свихме на канапето, докато чакахме доставката.
— Как мина снощи с Джорджия? — попита той.
Стараех се да избягвам темата, за да не призная, че съм се провалила.
— Не си говорим.
— Какво се случи?
— Не съм й казала, че двамата с Люсиен се познавате. Притеснявах се да не спомене нещо пред него. Казах й, че знаеш каква слава му се носи, че е извършил в престъпления заедно със сътрудниците си. Тя не ми повярва. Не иска повече да се месим в работата й.
— Разстроена си — отбеляза той и ме прегърна.
— Да, разстроена съм, но не защото двете с Джорджия се скарахме. Това е нещо нормално. Ядосана съм, защото се притеснявам за нея. Тя ми каза, че се виждат рядко, въпреки това има нещо, което ме тревожи.
— Ти направи всичко по силите си — отбеляза Венсан. — Не можеш да контролираш сестра си. Просто не мисли повече по този въпрос.
„Много ти е лесно да го кажеш“ — помислих си.
След като ни донесоха пиците, слязохме в прожекционната зала и се настанихме на канапето, за да гледаме „Закуска в Тифани“. Докато седяхме в тъмната стая и хапвахме сочните парченца пица с гъби и пармезан, за пръв път се чувствах така, сякаш двамата с него сме напълно нормална двойка, и се постарах да не мисля за онова, което щеше да му се случи след полунощ.
Тръгнах си към девет. Той настоя да ме изпрати до нас и се разходихме съвсем бавно по тъмните парижки улици. Стори ми се съвсем слаб, сякаш наистина беше на осемдесет и седем години. Беше ми трудно да повярвам, че същият този човек преди няколко дни размахваше меч. Когато стигнахме до вратата, той ме целуна нежно и си тръгна.
— Да се пазиш — провикнах се аз, тъй като не знаех какъв е етикетът, когато се сбогуваш с човек, който ще бъде мъртъв през следващите три дни.
Венсан намигна и ми изпрати въздушна целувка, а след това се скри зад ъгъла.
32.
Мами ни беше попитала дали предпочитаме традиционен обяд по случай Деня на благодарността, но двете с Джорджия не бяхме в настроение да празнуваме. Всичко американско ни напомняше за дома. А домът ми напомняше за родителите. Попитах мами дали не може да прекараме деня както всеки друг и тя се съгласи.