— Венсан ни беше оставил през последните няколко минути, но казва, че иска и той да участва в разговора.
— Добре — отвърнах.
Шарлот кимна, заслуша се в онова, което той казваше, и очите й се наляха със сълзи.
— Какво каза? — попитах я.
— Каза, че всички тук сме изгубени души. Добре че се имаме един друг.
Венсан беше прав. Може и да не бях ревенант, но се вмествах чудесно сред тях. Извадих пакетче кърпички от чантата и й го подадох.
Тя попи очи, след това ме погледна изненадано.
— Венсан казва, че му е било приятно да си поговори с теб днес сутринта и че ти си го чула!
— Значи не съм си въобразила! — отвърнах, изпълнена със страхопочитание. — Попитай го какво ми е казал.
— Казал е: „Твой съм“.
— Точно така! — Скочих от канапето и погледнах към бездиханното тяло поне за милионен път и отново за милионен път си напомних, че не е там. — Но как е възможно? — попитах я аз. — Веднъж той ми каза, че ревенантите могат да комуникират единствено с други ревенанти, когато спят.
Шарлот се заслуша в думите му, преди да ги предаде.
— Венсан казва, че оттогава е проучвал въпроса. Случвало се много рядко, но имало случаи, когато човек и ревенант били заедно години наред. Женвиев е единственият ревенант от познатите ни, който умее да осъществява подобна връзка. Съпругът й добива представа какво иска тя, въпреки че не чува думите.
— Но ние сме заедно от седмици, не от години — отвърнах, обзета от съмнение. — Как е възможно да се получи?
— Той казва, че няма представа, но иска да пробвате отново — предаде развълнуваната Шарлот.
— Добре — съгласих се аз и се преместих на леглото.
— Не, ела тук — настоя тя. — Ще се разсейваш, ако виждаш тялото му. Той каза да си затвориш очите и да блокираш всичко останало. Направи същото, както в музеите. — Усмихнах се, когато си припомних транса, в който бях изпаднала, когато той ме видя в музея „Пикасо“. Затворих очи и си поех предпазливо въздух, оставих атмосферата на стаята да проникне в мен и да ме залее спокойствие. Постепенно усетих същото, както и преди, сякаш някой пишеше букви в главата ми.
— Какво чуваш? — попита тя.
— Нищо. Виждам нещо… все едно някой пише думи.
— Той казва, че се опитваш да визуализираш. Престани да използваш вътрешното си око и използвай вътрешното си ухо. Все едно слушаш музика, която се носи някъде отдалече. Опитай се да чуеш мелодията и да я следваш.
Съсредоточих се и чух шумолене, все едно вятърът се провираше сред листата или пропукваше статично електричество.
— Той казва да престанеш да се опитваш толкова упорито и да се отпуснеш — предаде Шарлот.
Отпуснах се и статичният шум се превърна в шумолене, все едно найлонов плик бе подет от вятъра. И тогава чух. „Pont des Arts.“
— Мостът на изкуствата — рекох на висок глас.
— Говориш за моста над Сена ли? — попита обърканата Шарлот, след това кимна. — Венсан казва, че това било мястото на изключително важно събитие.
Засмях се.
— Точно така. Там се целунахме за пръв път.
Тъжното лице на Шарлот се оживи.
— Господи. Сигурна бях, че Венсан ще се окаже непоправим романтик, когато открие правилния човек. — Тя се отпусна на канапето и притисна ръце върху сърцето си. — Каква си късметлийка, Кейт.
В следващия половин час се съсредоточихме над връзката между немъртъв и човек, а Шарлот се превиваше от смях на глупавите отговори и досадните упражнения, които Венсан измисляше.
— Живите нощи на… Мъри ли? — недоумявах аз.
— Не. Нощта на живите мъртви! — избухна в смях Шарлот.
Най-сетне започнах да разбирам повечето неща, въпреки че гласът не приличаше на този на Венсан. Имах чувството, че думите изникват от нищото. При това чувах само по няколко думи.
— Върви да обядваш ли? — попитах най-сетне аз.
— Точно така! Браво! Венсан казва, че е време да направим почивка и да обядваме. Жан ни чакала.
Когато отидохме в кухнята, Жул и Амброуз вече се тъпчеха с печено пиле и пържени картофки, а Жан седеше до тях и попиваше всяка дума от разказа им за сутрешната мисия. Скочи, когато видя, че двете с Шарлот влизаме, и посочи, че ни е сервирала.
— Здрасти, момчета, да знаете, че Венсан може да говори с Кейт, докато спи — съобщи доволно Шарлот.
Всички замръзнаха по местата си и ме зяпнаха, но след няколко секунди Жан се съвзе.
— Не съм изненадана. Откога съм ви казала, че ви усещам, когато започнете да се мотаете около мен, докато спите? Дори разпознавам кой от вас е около мен, само че никой не ми вярва.