— Това е напълно невъзможно! — възкликна Амброуз и се обърна настрани. — Няма начин, Венсан!
— Не е невъзможно — намеси се Жул. — Венсан ми каза, че е проучвал записките на Гаспар за връзки между ревенанти и хора и е открил сведения за комуникацията.
— Знам — отвърна Амброуз. — И на мен ми каза. Само че това са най-обикновени слухове — разни измишльотини. Венсан се хваща за сламки.
Бях обзета от любопитство:
— Какви други „непотвърдени“ слухове има? Трябва ли да знам за нещо?
Амброуз лапна пържен картоф и го сдъвка с хитра усмивка.
— Спомни си всички страховити истории с призраци, Кейти-Лу, разните дивотии, които си чувала, а след това се замисли, че са започнали от зрънце истина. Радвай се, че не си хлътнала по вампир. — Лапна нов пържен картоф, след това се изправи, опъна внушителните си гръдни мускули и бицепси. — Жул, искаш ли да се поразходим?
Жул избърса уста със салфетка, след това стана и пренесе чинията до мивката.
— Благодаря ти, Жан. Както винаги беше много вкусно. Венсан, ти ще дойдеш ли с нас?
„Ще бъдеш ли самотна?“ — изникнаха думите в главата ми. Усмихнах се.
— Не, върви с момчетата. Ще им трябва бавачка — отвърнах аз през смях.
— Няма начин… той с теб ли говореше? — попита удивеният Амброуз.
Кимнах и се усмихнах.
— Щастливец — отвърна Жул и се наведе, за да ме целуне по бузите. — Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти. — Вместо обичайните въздушни целувки той ме целуна нежно и по двете бузи.
— Жул! — ахнах аз и усетих как се изчервявам.
Той стана, погледна нагоре и вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Добре, добре, мой човек. Разбрах, няма да припарвам повече! Знаеш колко рядко се появява младо, красиво, човешко момиче в къщата. Всъщност никога. — Той се обърна, след това погледна през рамо към мен. — Чао, Кейти, и не забравяй… Свободен съм през следващите два дни, докато Венсан не е на разположение. — Той намигна. Лицето ми пламна, обърнах се и повече не погледнах към него, докато не излезе от стаята.
— Това пък какво беше? — попита любопитно Шарлот.
— Честно казано, нямам никаква представа — изпъшках аз.
33.
— Ще останеш ли за вечеря? — попита Жан, преди двете с Шарлот да излезем от кухнята.
— Още не съм мислила, но ще ми бъде приятно да видя Венсан… по-точно да чуя Венсан… — замълчах и поклатих глава, когато осъзнах колко необичайно звучаха думите ми — когато момчетата се върнат. Да, ще остана, благодаря ти.
Тя кимна доволно и отново се зае да шета из кухнята. Излязохме от нейното царство и тръгнахме по коридора.
— Отивам да поуча, Шарлот — рекох и отворих вратата към стаята на Венсан.
— Добре — съгласи се веднага тя. — Ако решиш, че се разсейваш твърде много в присъствието на мъртвец, заповядай горе в библиотеката или пък в моята стая. Аз ще сляза долу да потренирам.
— И ти ли владееш онези номера с оръжията?
Тя кимна гордо.
— Момчетата са по-силни от мен, но аз съм по-бърза, по-дребна, така че дори да не мога да въртя меча добре като тях, се справям по-добре с каратето.
— Леле! Впечатлена съм! — отвърнах аз.
— Искаш ли да дойдеш? — попита тя.
— Не, не. Ще остана да уча в стаята на Венсан. Спокойно ми е, когато съм до него — обясних, — въпреки че не е… близо до мен. Това ми напомня, че не може да бъде на две места едновременно, нали?
— Не, няма да те шпионира, докато е навън с момчетата. Освен ако не ги остави, за да се върне вкъщи. А той няма да го направи. — Тя стисна ръката ми, тръгна по коридора и заслиза по стълбите.
Звъннах на мами, за да я предупредя, че няма да се върна за вечеря.
— И Джорджия е заета — отвърна тя, — така че двамата с дядо ти ще използваме възможността да поизлезем. Ако ни няма, когато се приберете, не ни чакайте!
Разсмях се, когато чух момичешкото звучене на гласа й.
Цял следобед учих за Първата световна война, която ми се стори много по-интересна, тъй като познавах човек, който е участвал в нея. Часовете минаха бързо и аз се прехвърлих на английска литература, която, признавам, беше по-скоро удоволствие, отколкото работа.
Що се отнася до забележката на Шарлот, тялото на Венсан лежеше съвсем близо до мен и аз не се разсейвах, докато четях. Напротив, действаше ми успокояващо. Отново ми направи впечатление, че аз — сираче, което вече нямаше корени и се налагаше да живее в чужда страна — най-сетне беше открило дома си. Чувствах се на мястото си. Бях цяла и завършена.