Тъкмо довършвах глава за викторианските писатели, когато звънна телефонът на Венсан, оставен на нощното шкафче. „Много странно“ — помислих си. Всички, които имаха номера му, знаеха, че сега спи. Отидох до нощното шкафче, отворих чекмеджето и извадих телефона. На екранчето пишеше ШАРЛ.
Сърцето ми препусна, когато натиснах копчето.
— Здравей, Шарл. Обажда се Кейт. Добре ли си? Всички те търсят.
В другия край някой изхлипа.
— Венсан там ли е?
— Не. Спи. Ти къде си?
— Той спи — повтори на глас Шарл, след това плачът му стана накъсан и той захлипа още по-високо. След малко сниши глас: — Слушай, кажи на братството, че им се извинявам. Не исках да стане така… — Гласът му бе прекъснат от металически звук — сякаш меч излизаше от ножницата — последван от издрънчаване, когато телефонът падна на земята. Последва тишина.
— Господи, Шарл! Шарл! — извиках в телефона, след това до ухото ми прозвуча нисък глас, гладък като леден блок.
— Кажи на Жан-Батист, че ако иска тялото на Шарл, трябва да дойде и да си го вземе.
— Какво му направи? — изпищях аз.
— Ще чакам в катакомбите. Да е там в полунощ иначе малкият Шарл ще се превърне в дим.
Той прекъсна.
Вратата се отвори със замах и уплашената Шарлот влетя в стаята. Погледна телефона в ръката ми.
— Какво? Какво стана? — извика тя.
— О, Шарлот. — Усетих как кръвта се оттича от лицето ми, когато й подадох телефона. — Повикай момчетата. Кажи им да се върнат веднага.
— За Шарл ли беше? — попита тя и се разтрепери.
Кимнах.
Тя прегледа номерата на Венсан и набра номер.
— Жул, върни се веднага. Заради Шарл е. — Тя затвори. — Почти до нас са. Идват. Кейт… — Тя се вгледа в лицето ми. Очевидно търсеше надежда. За съжаление бях напълно обезверена. — Мъртъв е — рече тя. Не беше въпрос.
— Да.
— При нума е, нали?
— Да.
Шарлот се отпусна на земята и притисна коленете си към тялото си. По посивелите й бузи се застичаха сълзи. Коленичих и я прегърнах, а секунда по-късно вратата се отвори рязко и в стаята нахлуха Жул и Амброуз.
— Какво е станало? — попита Жул и се хвърли към Шарлот.
— Попитай Кейт — изплака тя. — О, Амброуз — протегна тя ръце към мъжа, коленичил до нея. Той приседна и я прегърна с мощните си ръце, а след това я притисна до себе си.
За пръв път виждах двамата заедно и макар всички да бяхме объркани и неуверени, аз забелязах нещо. Между Шарлот и Амброуз наистина имаше нещо. Той я прегръщаше с внимание, сякаш се страхуваше да не я прекърши. А тя попиваше вниманието и нежността му като гъба.
Нима той беше несподелената любов, за която тя намекна, когато бяхме край реката. Той ли беше мъжът, който „не изпитвал същото“ към нея? Тя не говореше за човек. Всичко е било заради Амброуз. Щом тази мисъл ми мина през главата, разбрах, че е истина.
— Кейт? — повика ме Жул и ме изтръгна от мислите.
— Шарл звънна на телефона на Венсан — започнах аз. — Поиска да говори с Венсан, а когато му казах, че Венсан спи, той ме помоли да ви кажа на всички, че се извинява. Не искал да става така. След това… се чу шум като от меч.
Шарлот изхлипа, а Амброуз я притисна по-близо до себе си.
— Някой взе телефона и каза, че ако искате тялото на Шарл, имате време до полунощ да си го приберете от катакомбите.
— Катакомбите ли? — обърна се Жул към Амброуз, очевидно неспособен да повярва.
— Може и да са там. Търсихме навсякъде другаде. — Гласът на Амброуз беше зареден със злоба. Шарлот отново се разплака. — Шшшт — прошепна той и наведе глава, за да я докосне по бузата. — Всичко ще бъде наред.
— Венсан казва да предупредим Жан-Батист и Гаспар — обади се Жул.
В мига, в който разбрах, че Венсан е в стаята, чух думите: „Тук съм. Всичко ще бъде наред“. Въздъхнах облекчено, защото знаех, че той е наблизо.
Докато минавахме по коридора на горния етаж, видях Гаспар да излиза от стаята си.
— Добре, добре, бързам, Венсан. Защо е цялата тази паника? — В следващия миг забеляза измъченото лице на Шарлот. — О, боже! Разбирам. — Отвори вратата срещу своята и ни поведе вътре.
Попаднахме в стая, която изглеждаше като пренесена от двореца Версай. В единия край от тавана се спускаха кадифени завеси и обгръщаха леглото. Огледала и картини бяха закачени по ламперията, а огромните гоблени с ловни сцени заемаха по-голямата част от стената срещу леглото.