Жан-Батист беше в средата на стаята пред изискано махагоново писалище и пишеше с писалка.
— Да? — попита спокойно той и дописа изречението, преди да ни погледне.
Повторих онова, което бях казала на другите преди няколко минути.
— Вторият представи ли се? — попита Жан-Батист.
— Не.
Забелязах, че другите се спогледаха притеснено.
— Възможно ли е да е бил Люсиен?
— Разговаряла съм с него един-единствен път в шумен клуб, така че не мога да кажа със сигурност.
— Убеден съм, че е капан — потри ръце Гаспар.
— Разбира се, че е капан — повтори Жан-Батист. След няколко секунди мълчание, той кимна. — Така. — Стана от бюрото, пресече стаята и застана пред мен. — Венсан казва, че сестра ти има намерение да ходи на тържество, което Люсиен е организирал тази вечер.
Напълно бях забравила за партито.
— Боже… Точно така — ахнах аз и пребледнях, когато си помислих, че може да е в беда. — Партито ще бъде близо до площад „Данфер-Рошеро“. Заведението се казва „Жуда“.
— Данфер ли? — изсмя се злобно Амброуз. — Така ли го наричат сега. Навремето си беше Д’Анфер — „Адският площад“. Намира се точно над катакомбите. Съвършеното място, на което банда демони биха отворили заведенийце.
— Че то е напълно естествено за Люсиен и клана му да се мотаят сред мъртъвци — добави Жул. — Сигурно те лично са прибавили половината кости.
34.
Влизала съм в катакомбите на туристическа обиколка. Прокопаните през средновековието мини са пълни с костите на мъртви от столетия парижани.
Париж е бил населен от хилядолетия, така че през седемнайсети век тесните дворове на църквите вече били препълнени. Някои хроникьори твърдят, че всеки път, когато Сена прелеела, градът се пълнел с трупове. Най-сетне правителството решило въпроса с тесните гробища, изкопало телата от съществуващите гробове и преместило костите в подземните шахти, точно под парижките улици.
Стените на катакомбите били осеяни с костите на древните жители на града, подредени в декоративни форми като сърца, кръстове и други. Това бе най-ужасната гледка, която бях виждала. А щом си помислих, че някой прекарва времето си там… Потръпнах, тъй като не можех да предположа що за чудовище би било привлечено на подобно място.
— А той каза ли на кое място в катакомбите да отидем? — попита Жан-Батист. — Тунелите са дълги много километри.
Поклатих глава.
Гаспар излезе от стаята и се върна с навит пергамент.
— Ето я картата на каналите и катакомбите.
— Добре — отвърна Жул. — Ако Люсиен иска да се срещнем с него в катакомбите, докато тече великото му парти, значи има вход от клуба, който притежава. Почти всяко мазе в квартала има стълби, които водят до катакомбите. Един от нас трябва да наблюдава мястото.
— Искам и аз да дойда.
Всички от групата замълчаха и ме зяпнаха в пълно изумление.
— И защо? — попита Жан-Батист.
— Сестра ми е в опасност. — Гласът ми потрепери от вълнение.
Жул ме прегърна нежно.
— Кейт, сестра ти не е в опасност. Тази вечер Люсиен и бандата му са тръгнали на лов за по-едър дивеч. Ще мислят как да ни унищожат. Едва ли ще обърнат внимание на някое човешко същество.
Амброуз кимна.
— Не се обиждай, Кейти-Лу, но като знам бойните ти умения, по-скоро ще ни пречиш, отколкото да ни помогнеш. — Той погледна Жан-Батист. — Не трябва да оставяме тялото на Венсан без надзор, в случай че нума знаят къде е.
Жан-Батист погледна Гаспар и кимна.
— Ще остана — съгласи се той, след това разтвори картата на масата. Групата се скупчи над рамото му и всички допринесоха за създаването на план за действие.
— Жан е приготвила вечеря в кухнята — заяви най-сетне Жан-Батист. — Хапнете или поне вземете нещо със себе си. Ще ви трябват сили, за да се биете.
Настроението бе мрачно, когато излязоха от стаята. Обсъждането на положението не им отне повече от час. Въпреки това бе станало почти девет и крайният срок наближаваше.
С Жул излязохме последни от стаята.
— Венсан ме помоли да говоря с теб от негово име, защото все още ви е трудно да общувате.
Кимнах.
— Каза, че трябва да дойде с нас. Ще ни бъде необходима помощта му, за да открием Шарл. Настоява да се върнеш в дома на баба си и дядо си и да чакаш там.