Змията вътре в мен се нави на толкова стегнато руло, че не можех да дишам.
— И те бяха значително повече — провикна се Жан-Батист, който влезе с Гаспар. Шарлот, Амброуз и Жул застанаха мирно, докато Жан-Батист обикаляше от един към друг и проверяваше както облеклото, така и калъфите с оръжия. — Всичко е готово — заяви накрая и кимна одобрително.
Извади два напълно обикновени бастуна от стойката за чадъри и подхвърли единия на Гаспар. Ръката на Гаспар се стрелна напред, той извади със замах меча от бастуна и огледа острието.
Наистина приличаха на армия, водена от свиреп генерал. Поотделно можеха да минат за музиканти, облечени като за представление — музикална банда със слабост към кожените дрехи.
Тръгнаха към двойната врата в дъното на фитнес центъра и излязоха в задния двор, където бяха паркирани няколко автомобила, мотори и скутери. Жан-Батист се качи зад волана на тъмносин седан, а Жул и Шарлот се качиха в тъмен джип. Амброуз върза калъфа към огромен „Дукати“, завъртя ключа и двигателят изрева.
Щом останалите запалиха, аз скръстих ръце и стиснах зъби. „Тази битка не е моя — помислих си, — тяхна е.“ Въпреки това се почувствах безпомощна — също като изпаднала в беда дама от стари времена, образ, който никак не ми допадаше.
Чух гласа на Венсан: „Когато приключим, ще се върна при теб“.
— Внимавай — прошепнах.
„Нищо не може да ми се случи — долетяха следващите му думи. — Тялото ми е при теб.“
— Пази останалите — помолих аз.
„Довиждане, Кейт, mon ange.“
Автомобилите дадоха на заден и излязоха един след друг в тъмната нощ. След малко изчезнаха от погледа ми.
35.
Гаспар се извини и каза, че отива в библиотеката, а двете с Жан се върнахме мълчаливо в кухнята. Останах да я наблюдавам, докато разчистваше хаоса след бързата вечеря. Сигурно през годините беше видяла много. А пък аз имах нужда да се поразсея.
— Разкажи ми за Венсан.
Тя пъхна кърпата в престилката.
— Първо ще ти направя кафе. Щом си решила да ги чакаш, ще трябва да се заредиш.
— Благодаря, Жан. Ти ще изпиеш ли едно с мен?
— Не, милинка, трябва да се прибера. Вкъщи ме чакат.
„Тя има семейство“ — помислих си аз и се запитах защо се учудвам. Тя също делеше времето си между немъртвите и живите. За пръв път я почувствах близка.
Тя остави кафето ми на масата с каничка мляко и седна до мен.
— И така, какво да ти разкажа за Венсан? Бях на шестнайсет, когато започнах да помагам на мама тук, в къщата — перяхме и гладехме. Беше преди… — тя пресметна — трийсет и девет години. — Отпусна се назад на стола и присви очи, сякаш се опитваше да се върне назад във времето. — Венсан беше същият какъвто го виждаш днес плюс някоя и друга годинка. Всички до един следват модата, тенденциите на времето, разбира се, за да не се отличават от останалите. Първия път, когато го видях, косата му беше по-дълга. Първата ми мисъл беше, че е невероятно красив.
Наведе се към мен с блеснали очи.
— И досега мисля така, въпреки че той е просто тийнейджър, а аз имам четири внучета.
Отпусна се отново назад и се усмихна.
— Тогава тук живееха повече ревенанти. Бяха пръснати из цял Париж в сгради собственост на семейството на Жан-Батист. Сега, разбира се, в Париж не са останали много ревенанти и той дава имотите си под наем. Изкарва луди пари от недвижими имоти. — Въздъхна и за момент замълча. — Както и да е, Венсан го познавам от седемдесетте и открай време беше… измъчено момче. Сигурно ти е разказал за Елен.
Кимнах и тя продължи:
— След смъртта й и след неговата смърт, разбира се, той се е затворил емоционално. Когато Жан-Батист го открил, той поел ролята на пешка. Според онова, което съм чувала, опасностите не означавали абсолютно нищо за Венсан. Буквално се хвърлял в пастта на смъртта. Сякаш спасяването на стотици непознати можело да компенсира смъртта на единствения човек, когото не успял да спаси. Продължавало все така. Бил като робот, програмиран да отмъщава. Но пък колко красив робот…
Тя примигна и ме погледна настойчиво.
— Преди няколко месеца се прибра озарен от искрата на живота. Дори не можех да си представя какво е станало. Оказа се, че е срещнал теб.
Жан се наведе напред и ме погали по бузата. Усмихваше се.
— Красивото ми момиченце. Ти вдъхна нов живот на Венсан. Той може и да притежава много силен дух, но е нежна душа. А ти си я докоснала. Откакто го познавам, единственото, което го тласкаше напред, бяха отмъщението и лоялността и може би тъкмо затова е един от малцината оцелели. Сега обаче има… — Тя замълча и се замисли над онова, което се канеше да каже. — Теб.