Той облече сакото си и взе да сгъва комбинезона. И тогава човекът от плановото управление най-сетне се обади:
— Но моля ви се, уважаеми господине! — обиди се той. — Та аз съвсем не в този смисъл! Само имах предвид кое е по-рационално и по-ефективно… Пък вие накъде биете! Хубава работа! Аз, ако искате да знаете, ей с тия ръце съм превземал кметството!.. И аз ви казвам, че ако това е Великият строеж, то всичко най-хубаво трябва да бъде тук… И бъдете така добър да не ми крещите!..
— Май нещо много се разприказвахме с вас… — каза Андрей и като зави в движение комбинезона във вестника, излезе от съблекалнята.
Селма вече го чакаше малко настрана. Седеше на пейката, привично сложила крак връз крак — свежа и розова след душа, — и замислено пушеше, загледана в изкопа. Жегна го мисълта, че твърде възможно бе онова космато недоносче да е зяпало тъкмо нея през дупката и да са му текли лигите. Той се приближи, спря до нея и сложи ръка на прохладния й врат.
— Да тръгваме ли?
Селма вдигна очи към него, усмихна се и потърка бузата си в дланта му.
— Да изпушим по една цигара — предложи тя.
— Добре — съгласи се той, седна и също запали цигара.
В изкопа пъплеха стотици хора, пръстта летеше от лопатите и слънцето проблясваше в излъсканите метални остриета. Върволицата от натоварени с пръст каруци се проточваше по отсрещния склон, а към натрупаните панели прииждаше и се тълпеше поредната смяна. Вятърът извиваше вихрушки от червеникава прах, донасяше откъслеци от маршове от високоговорителите, окачени на циментовите стълбове, и разклащаше огромните шперплатови табла с избелелите лозунги: „Гайгер каза: трябва! Градът отвърна: ще го направим!“, „Великият строеж — удар по нечовеците!“, „Експеримент — с експериментаторите!“.
— Ото обеща днес да докара килимите — каза Селма.
— Чудесно — зарадва се Андрей. — Вземи най-големия, ще го постелем на пода в гостната.
— На мен ми се иска да го окачим в кабинета ти. На стената. Помниш ли, още миналата година ти говорих за това, тъкмо се бяхме нанесли?…
— В кабинета ли? — замислено рече Андрей. Той си представи кабинета, килима и оръжието. Изглеждаха добре. — Правилно — каза Андрей. — Шест плюс. Нека да е в кабинета.
— Само че непременно се обади на Румер. Нека да изпрати човек.
— Ти му се обади — каза Андрей. — Аз няма да имам време… Впрочем добре, ще му се обадя. Къде да го пратя? В къщи ли?
— Не, направо в базата. За обяд ще се прибереш ли?
— Сигурно. Между другото, Изя отдавна се натиска да ни дойде на гости.
— Ами много хубаво! Още днес го покани на вечеря. От сто години не сме се събирали. И Уан трябва да поканим с Мейлин…
— Ъхъ — каза Андрей. За Уан не беше се сетил. — А освен Изя смяташ ли да поканиш още някой от нашите? — предпазливо попита той.
— От нашите ли? Ами полковника можем да поканим… — нерешително рече Селма. — Той е чудесен… Изобщо, ако искаш днес да поканим някои от нашите, първо трябва да са Долфусови. Вече два пъти ходим у тях, става неудобно.
— Ако можеше да поканим Долфус без жена му… — каза Андрей.
— Изключено е.
— Знаеш ли какво — предложи Андрей, — засега не им се обаждай, а довечера ще видим. — Съвсем наясно беше, че Уан и Долфусови никак не си подхождат. — Дали няма да е по-добре да поканим Чачуа?
— Гениално! — каза Селма. — Ще го насъскаме срещу Долфусището. На всички ще им е приятно. — Тя захвърли угарката. — Тръгваме ли?
Като вдигаше облаци прах, от изкопа към банята се заточи поредната тълпа Велики строители — потни, шумни, гръмогласни работяги от Стоманолеярния завод.
— Тръгваме — каза Андрей.
По оплютата пясъчна алейка между двата реда тънички, наскоро посадени липи стигнаха до автобусната спирка, където вече чакаха два претъпкани, олющени автобуса. Андрей погледна часовника си: според разписанието до тръгването оставаха седем минути. От предния автобус зачервени жени избутваха някакъв пияница. Пияният дрезгаво ревеше, а жените крещяха истерично.
— С простаците ли ще пътуваме, или ще вървим пеш? — попита Андрей.
— А ти имаш ли време?
— Имам. Да вървим, ще минем край пропастта. Там е по-прохладно.
Селма го хвана под ръка, те свърнаха наляво, в сянката на стара пететажна сграда, цялата в дървено скеле, и по павираната уличка се насочиха към пропастта.