Този район беше затънтен и изоставен. Празните порутени къщички се бяха килнали на разни страни, а паважът бе обрасъл с трева. Преди Обрата и веднага след него просто бе опасно човек да минава по тия места не само нощем, но и денем — наоколо беше пълно с вертепи, свърталища и бърлоги, тук се заселваха контрабандисти на алкохол, прекупвачи на крадени вещи, професионални спекуланти със злато, проститутки, служещи за примамка на гангстерски шайки, и каква ли не още паплач. После дойде и техният ред: някои изловиха и ги изселиха в блатата — да работят като ратаи във фермите, останалите — по-дребни мошеници — просто ги разгониха, едни се запиляха, накъдето им видят очите, на други в суматохата им видяха сметката, а всичко ценно, което намериха тук, реквизираха в полза на града. Кварталите опустяха. Отначало продължаваха да държат в района патрули, но после разбраха, че това не е нужно, и ги махнаха, а неотдавна официално беше обявено, че тези коптори подлежат на събаряне, а на тяхно място в чертите на града покрай пропастта ще бъде изграден парк — общонароден комплекс за разходки и развлечения.
Селма и Андрей отминаха последната съборетина и тръгнаха покрай пропастта, газейки избуялата до колене трева. Тук беше прохладно — от пропастта прииждаше на талази влажен хладен въздух. Селма кихна и Андрей я прегърна през раменете. Гранитният парапет още не достигаше дотук и Андрей инстинктивно се стараеше да върви поне на пет-шест крачки от края на пропастта.
Над пропастта всеки човек изпитваше странно усещане, у всички тук, изглежда, възникваше еднаквото чувство, че светът, гледан от ръба на пропастта, сякаш ясно и отчетливо се дели на две равни половини. На запад — необозрима, синьо-зелена пустота, не море, нито небе дори, а именно синкаво-зеленикава пустота. Синьозелено Нищо. На изток — необозрима, вертикално извисяваща се жълта твърд с дълъг, тесен праг, по който се е проточил Градът. Жълта Стена. Жълта абсолютна Твърд.
Безкрайна Пустота на запад и безкрайна Твърд на изток. Човек не бе способен да проумее тези две безкрайности. Можеше само да свикне с тях. Тези, които не можеха или не успяваха да свикнат, гледаха да не минават край пропастта, затова тук рядко можеше да се срещне някой. Сега насам идваха само влюбени двойки, и то най-вече нощем. Нощно време пропастта се озаряваше от слаба зеленикава светлина, сякаш там, в бездната, нещо бавно гниеше век подир век. Черният й нащърбен край изпъкваше ясно на фона на това сияние, а тревата наоколо беше удивително висока и мека…
— А когато построим дирижаблите — неочаквано рече Селма, — тогава накъде ще тръгнем: ще се издигнем нагоре или ще се спуснем в пропастта?
— Какви дирижабли? — разсеяно попита Андрей.
— Как какви? — учуди се Селма и Андрей се сепна.
— А, аеростатите ли? — каза той. — Надолу. Надолу, разбира се. В пропастта.
Сред повечето граждани, които всекидневно отработваха своя час на Великия строеж, беше разпространено мнението, че уж се строи гигантски завод за дирижабли. Гайгер смяташе, че това мнение засега трябва всякак да се поддържа, без обаче да се твърди нищо конкретно.
— А защо надолу? — попита Селма.
— Ами как да ти обясня… Опитахме се да издигнем въздушни балони — без хора естествено. Ама нещо става с тях там, горе — взривяват се без видима причина. Нито един не е успял да се издигне на повече от километър.
— А какво може да има там, долу? Ти как мислиш?
Андрей сви рамене.
— Нямам представа.
— Ех, и ти си ми един учен! Господин съветник…
Селма намери в тревата парче прогнила дъска с крив, ръждясал гвоздей и го запрати в пропастта.
— Да халосам там някой по тиквата — каза тя.
— Не се дръж като хашлачка — миролюбиво рече Андрей.
— А аз съм си такава. Забрави ли?
Андрей я погледна отгоре надолу.
— Не съм забравил. Искаш ли сега да те катурна в тревата?
— Искам — каза Селма.
Андрей се огледа. На покрива на най-близката съборетина, провесили крака, пушеха двама с каскети. До тях, килната към камарата боклук, стърчеше грубо скована тринога с чугунен бойник, провиснал на разкривена верига.
— Зяпат — каза той. — Жалко. Щеше да видиш ти, госпожо съветничке.
— Хайде търколи я бе, какво чакаш! — провикнаха се от покрива. — Мухльо…
Андрей се направи, че не ги чува.
— Направо в къщи ли си отиваш? — попита той.
Селма погледна часовника си.
— Трябва да се отбия във фризьорския салон — каза тя.
Изведнъж Андрей почувствува, че го обзема някакво непознато вълнуващо усещане. Внезапно някак много ясно осъзна, че ето на — той е съветник, отговорен служител в личната канцелария на президента, уважаван човек, има си жена, красива жена, и дом — богат дом, охолна къща — и ето сега жена му отива на фризьор, защото довечера ще посреща гости, няма безобразно да пиянствуват, а ще дават истински прием и гостите ще бъдат не кои да е, а все солидни, важни, нужни хора, най-нужните в града. Може би усещането се дължеше на това, че неочаквано осъзна своята зрелост, собствената си значимост и отговорност. Той беше станал възрастен човек, солиден, самостоятелен, семеен. Беше зрял мъж, твърдо стъпил на краката си. Липсваха само деца — всичко останало бе както при истинските възрастни хора…