— Здраве желая, господин съветник! — рече вежлив глас.
Оказа се, че вече са излезли от изоставения квартал. Отляво се виеше надалеч гранитният парапет, под краката им се появиха бетонни плочи на фигурки, вдясно и напред се издигаше сивобелезникавата грамада на Стъкления дом, а на пътя им стоеше, изпънат и долепил два пръста до козирката на формената си фуражка, млад, спретнат негър полицай в светлосинята униформа на външната охрана.
Андрей разсеяно му кимна и се обърна към Селма:
— Извинявай, ти нещо ми каза, но се бях замислил…
— Напомням ти: да не забравиш да се обадиш на Румер. Нали сега вече човекът ще ми трябва не само за килима. Вино трябва да донесе, водка… Полковникът обича уиски, а Долфус — бира… Май ще взема направо цяла каса…
— Да! Нека да сменят плафона в тоалетната! — каза Андрей. — А ти направи месото по бургундски. Да ти изпратя ли Амалия?…
Разделиха се до напречната пътечка, водеща към Стъкления дом. Селма продължи нататък, а след като я проследи с поглед (с удоволствие), докато се отдалечи, Андрей свърна и тръгна към западното стълбище.
Обширният, застлан с бетонни плочи площад около сградата беше пуст, само тук-таме се мяркаха светлосините мундири на охраната. Под гъстата сянка на дърветата, обкръжаващи площада, както винаги стърчаха зяпачи от новопристигналите — те жадно поглъщаха с очи вместилището на властта, а пенсионери с бастуни им даваха разяснения.
Пред входа вече стоеше таратайката на Долфус, предният й капак както обикновено бе вдигнат и откъм двигателя се подаваше пристегнатата в блестящи хромови гамаши и ботуши долна половина на шофьора. Съвсем наблизо смърдеше мръсен, пристигнал направо от блатата фермерски камион — зад страничните му капаци неугледно стърчаха моравочервените крайници на някакво одрано говедо. Над прясното говеждо се виеха мухи. Фермерът — собственик на камиона, се караше на висок глас с постовия пред вратата. Те явно се препиряха доста отдавна, защото вече се бе появил дежурният началник на охраната с трима полицаи, а двама други спокойно се приближаваха, изкачвайки се по широките стълби откъм площада.
Фермерът се стори познат на Андрей. Беше дълъг като върлина, кльощав селянин с провиснали мустаци и от него лъхаше на пот, на бензин и на бъчва. Андрей показа пропуска си и влезе във вестибюла, но успя да долови, че селянинът настоява лично да се срещне с президента Гайгер, а охраната му втълпяваше, че това е служебен вход и той, селянинът, като външен човек трябва да заобиколи сградата и да си опита щастието на гишето в приемната. Гласовете на спорещите постепенно се извисяваха.
Андрей се качи с асансьора на петия етаж и влезе във вратата, на която се мъдреше златисто-черен надпис: „Лична канцелария на президента по въпросите на науката и техниката“. Щом влезе, седналите до входа куриери станаха и с еднакво движение скриха зад гърбовете си димящите цигари. Никой друг не се мяркаше по широкия бял коридор, обаче зад вратите, също както някога в редакцията, звъняха телефони, делови гласове диктуваха и тракаха пишещи машини. Работата в канцеларията вървеше с пълна пара. Андрей отвори вратата с табелка „Съветник А. Воронин“ и влезе в своята приемна.
Тук също станаха на крака да го посрещнат: дебелият, вечно потящ се началник на геодезичния сектор Кехада; апатичният, с неизменно печален вид и воднисти очи завеждащ отдел „Кадри“ Варейкис; една пъргава застаряваща лелка от финансовото управление и някакво непознато момче със спортна фигура — вероятно новак, който очакваше да го представят. А от малкото бюро с портативната машинка до прозореца чевръсто стана и му се усмихна личната му секретарка Амалия.
— Здравейте, здравейте, господа! — гръмогласно рече Андрей с най-благодушната усмивка, на която беше способен. — Моля да ме извините! Проклетите автобуси са претъпкани догоре, та се наложи да дойда с кракомобил чак от строежа…