Андрей я пусна и тя леко въздъхна.
— Почакай — рече той. — Не си отивай, ей сега ще свърша.
Той взе първото попаднало му писмо, скъса плика, хвърли един поглед по диагонал и се намръщи. Операторът Евсеенко донасяше, че прекият му шеф Кехада „си позволява изказвания по отношение на ръководството и лично по адрес на господин съветника“. Андрей познаваше добре този Евсеенко. Много странен човек беше той и ужасно не му вървеше — с каквото и да се захванеше, все го довеждаше до злополучен край. Навремето учуди Андрей, като хвалеше живота по време на войната през четиридесет и втора година край Ленинград. „Ех, че хубаво беше тогава — разправяше той дори замечтано. — Живееш си и за нищо не мислиш, а ако ти трябва нещо — наредиш на войниците и те ти го намират…“ Беше стигнал до капитан и през цялата война бе убил един-единствен човек — собствения си заместник по политическата част. Тогава излизали от обкръжение, Евсеенко видял, че немците са пленили помощник-командира и му пребъркват джобовете. Тогава гръмнал иззад храстите, убил заместника си по политическата част и избягал. Много се гордееше със своята постъпка: иначе те щели да го изтезават. Какво да го правя сега тоя глупак? Вече шести донос ми праща. И виж го ти, не пише на Румер, не пише на Варейкис, а на мене. Ама че хитро го е измислил. Страшен психолог. Ако пише на Варейкис или на Румер, Кехада ще загази. А аз няма да пипна с пръст Кехада, всичко знам за него, но няма да го пипна, защото го ценя и му прощавам, това е ясно на всички. Та какво излиза: и гражданския си дълг изпълнява, и човека не го погубват… Голям изрод е все пак, прости господи!..
Андрей смачка писмото, хвърли го в кошчето и взе следващото. Почеркът на плика му се стори познат — много характерен почерк беше, та да не му обърне човек внимание. Адрес на подателя нямаше. Писмото беше написано на машина — не беше оригиналът, а копие и отдолу нещо дописано на ръка. Андрей го прочете, нищо не проумя, зачете го втори път, вцепени се и погледна часовника си. После грабна слушалката на белия телефон и набра някакъв номер.
— Съветникът Румер, спешно! — изграчи той с чужд глас.
— Съветникът Румер е зает.
— Обажда се съветникът Воронин! Казах — спешно!
— Извинете, господин съветник! Съветникът Румер е при президента.
Андрей тръшна слушалката, избута слисаната Амалия и се втурна към вратата. Вече беше хванал пластмасовата дръжка, когато разбра, че е късно, и без друго нямаше да стигне навреме. Ако всичко това беше истина, разбира се. Ако някой не го разиграваше по този идиотски начин…
Той бавно се приближи до прозореца, хвана се за обшитата с кадифе предпазна пръчка и се загледа към площада. Наоколо както винаги беше пусто. Мяркаха се светлосини униформи, а в сянката под дърветата стърчаха зяпачи и една старица се влачеше едва-едва, бутайки пред себе си детска количка. Мина автомобил. Андрей чакаше, вкопчил се в пръчката.
Амалия се приближи зад гърба му и леко го докосна по рамото.
— Какво е станало? — попита тя шепнешком.
— Дръпни се — каза той, без да се обръща. — Седни в креслото.
Амалия изчезна. Андрей отново погледна колко е часът. Според неговия часовник вече изтичаше една минута повече. Разбира се, помисли си той. Не може да бъде. Идиотски номер. Или шантаж… И в този момент откъм дърветата се появи и бавно тръгна през площада някакъв човек. Изглеждаше съвсем мъничък от такава височина и на такова разстояние и Андрей не можеше да го познае. Спомни си, че оня беше възслаб и строен, а този изглеждаше тромав и издут, и едва в последния миг се сети защо има такъв вид. Той стисна очи и се отдръпна от прозореца.
На площада проехтя гръм — силен и кратък. Рамките на прозореца се разтресоха и задрънчаха, а някъде по-долу със силен звън се посипаха стъкла. Амалия извика сподавено, а на площада проехтяха диви писъци…
Като отстрани с ръка затичалата се към него ли, към прозореца ли Амалия, Андрей се насили да отвори очи и да погледне. Там, където допреди миг стоеше човек, сега към небето се издигаше жълтеникав стълб дим, зад който не се виждаше нищо. От всички страни към това място тичаха светлосините мундири, а по-нататък, под дърветата, тълпата бързо нарастваше. Всичко беше свършило.
С изтръпнали нозе Андрей се върна на бюрото си, седна и отново зачете писмото.
„До силните на деня в този скотски свят!
Ненавиждам лъжата, но вашата истина е още по-лоша от лъжата. Вие превърнахте Града в благоустроена кочина, а гражданите му — в сити свине. Аз не искам да бъда сита свиня, но не искам да бъда и свинар, а трети път във вашия мислещ само за плюскане свят няма. Вие дотолкова сте уверени в своята правота, че сте станали самодоволни и некадърни, макар че някога мнозина от вас бяха свестни хора. Сред вас има и мои бивши приятели, към тях се обръщам преди всичко. Думите не ви трогват и за да им придам по-голяма сила, ще ги подкрепя със смъртта си. Може би ще изпитате срам, може би страх, а може би просто ще се почувствувате неуютно във вашата кочина. Уви, това е всичко, на което вече мога да се надявам. Господ да убие скучния ви свят! Това не са мои думи, но с удоволствие се подписвам под тях. Дани Ли.“