Всичко това беше напечатано на машина и Андрей държеше пред себе си третото, а може би и четвъртото копие. А отдолу беше добавено на ръка:
„Скъпи Воронин, сбогом! Ще се взривя днес в 13,00 часа на площада пред Стъкления дом. Ако писмото не закъснее, можеш да погледнеш от прозореца как ще стане това, но не се опитвай да ми попречиш, защото ще има само излишни жертви. Твоят бивш приятел и завеждащ отдел «Писма на читатели» в бившия ти вестник — Дани.“
Андрей вдигна очи и видя Амалия.
— Помниш ли Дани? — каза той. — Дани Ли, завеждащият писмата…
Амалия кимна мълчаливо, после лицето в изведнъж се изкриви от ужас.
— Не може да бъде! — дрезгаво продума тя. — Не е вярно…
— Взриви се… — Андрей едва помръдваше устните си. — С динамит се е увил сигурно. Под сакото.
— Защо? — каза Амалия. Тя прехапа уста, от очите й бликнаха сълзи, сълзите течаха по дребничкото й бяло лице и се събираха под брадичката й.
— Не знам — безпомощно рече Андрей. — Нищо не разбирам… — Той вторачи безсмислен поглед в писмото. — Та нали скоро се видяхме… Наистина, поскарахме се, поспорихме, ама… — Той отново вдигна очи към Амалия. — Да не би да е идвал в приемните ми часове? Да не би да е чакал, пък аз да не съм го приел?
Закрила лицето си с ръце, Амалия клатеше отрицателно глава.
Изведнъж Андрей усети, че го обзема яд. Дори не яд, а бясна злоба, каквато изпита днес в съблекалнята на банята. Да ги вземат мътните дано! Какво още искат, дявол да го вземе! Какво не им стига още на тия отрепки?… Идиот! И какво доказа с това? Свиня не искал да бъде, свинар не искал да бъде… Скучно му било! Върви тогава на майната си със своята скука!..
— Престани да ревеш! — изкрещя той на Амалия. — Избърши си сополите и върви оттатък.
С един замах той изтика всички, книжа настрани, стана и отново отиде до прозореца.
Площадът гъмжеше от народ. В центъра на тълпата зееше празно сиво пространство, обградено от светлосини униформи, и там сновяха хора с бели престилки. Сирената на линейката виеше истерично, опитвайки се да си проправи път…
… Е добре де, и какво доказа с това? Че не искаш да живееш с нас? А защо трябваше да го доказваш и на кого? Че ни ненавиждаш? Всичко е на вятъра. Ние правим това, което трябва. Не сме виновни, че те са свине. Те са били свине и преди нас, и след нас пак ще си останат свине. Ние можем само да ги нахраним, да ги облечем и да ги избавим от животинските им страдания, а духовни страдания те никога не са имали и не могат да имат. Да не би малко да сме направили за тях? Я виж какъв стана Градът. Навсякъде цари ред и чистота, и помен няма от едновремешния бардак, плюскане — колкото щеш, парцали — колкото си щеш, скоро и зрелища ще има колкото душа ти иска, само малко време е нужно — а на тях какво повече им трябва?… Ами ти, ти какво си направил през живота си? Ето на, след малко санитарите ще изстържат червата ти от асфалта и това ще е всичко, което си постигнал… А ние има да работим и да работим, да управляваме цялата тази колосална машина, защото всичко, което досега сме постигнали, е само началото, всичко трябва да се опази, а опазеното многократно да се увеличи… Защото на Земята може и да няма над хората ни бог, ни дявол, но тук има… Демократ си ти смърдящ, народник-мазник си ти, копеле с копеле такова…
Но Дани постоянно беше пред очите му такъв, какъвто го видя при последната им среща преди месец-два — някак съсухрен, измъчен, сякаш болен, и в печалните му изгаснали очи се таеше някакъв сподавен ужас. И Андрей отново го чу да казва както тогава, в края на хаотичния и глупав спор, след като вече бе станал и хвърлил на сребърния поднос няколко смачкани банкноти: „Господи, какво си взел да се перчиш пред мен? Готов бил да пожертвува живота си… И за какво? За да натъпчеш търбусите на хората до насита! Та нима това може да бъде цел? В затънтената накрай света Дания отдавна вече умеят да правят това. Добре, нека да нямам право, както ти се изразяваш, да се пеня от името на всички. Нека да не са всички, но поне ние двамата с теб отлично знаем, че не това трябва на хората, че истински нов свят така не можеш да изградиш!..“ — „Ами как бе, мамка ти загубена, ще го изградиш, а? Как?!“ — изрева тогава Андрей, но Дани само махна с ръка и повече не обели нито дума.