Иззвъня белият телефон. Андрей с неудоволствие се върна до бюрото си и вдигна слушалката.
— Андрей? Гайгер се обажда.
— Здравей, Фриц.
— Ти познаваше ли го?
— Да.
— И какво мислиш за станалото?
— Истерик — процеди Андрей през зъби. — Мекотело.
Гайгер помълча.
— Ти получи ли писмо от него?
— Да.
— Странен човек — каза Гайгер. — Е, добре. Чакам те точно в два.
Андрей остави слушалката и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Селма. Беше много разтревожена. Слухът за взрива беше стигнал от уста на уста до Белия двор, разбира се, изопачен до неузнаваемост, и сега там цареше тиха паника.
— Да, всичко е здраво — успокои я Андрей. — И аз съм жив и здрав, и Гайгер е жив и здрав, и Стъкленият дом е цял и невредим… Ти обади ли се на Румер?
— За какъв дявол да се обаждам на Румер? — възмути се Селма. — Тичах като луда от фризьора до в къщи — онова Долфусище нахълта там разтреперена, чак мазилката й падаше, и пищеше, че имало покушение срещу Гайгер и била разрушена половината сграда…
— Е, добре — нетърпеливо каза Андрей. — Сега нямам време.
— Можеш ли да ми обясниш поне какво е станало?
— Един маниак… — Андрей се сепна и млъкна. — Тиквеник някакъв мъкнал взрив през площада и, изглежда, го изтървал.
— Сигурно ли е, че не е покушение? — настойчиво попита Селма.
— Не знам бе, човек! Румер се занимава с това, аз нищо не знам!
Селма сумтеше на слушалката.
— Само лъжи ми надрънка нали, господин съветник — каза тя и прекъсна разговора.
Андрей заобиколи бюрото и се върна до прозореца. Тълпата вече почти се бе разпръснала. Санитарите ги нямаше. Линейката от „Бърза помощ“ — също. Няколко полицаи миеха с маркуч пространството около малката вдлъбнатина в бетона. И старицата едва-едва се мъкнеше в обратна посока, бутайки пред себе си детската количка. И толкоз.
Той отиде до вратата и надникна в приемната. Амалия беше на своя пост — строга, със свити устни, абсолютно непристъпна — пръстите й с обичайната главозамайваща скорост сновяха по клавишите, по лицето й нямаше и следа от сълзи, сополи и други емоции. Андрей я гледаше нежно. Жена на място, помисли си той. Ще имаш да вземаш, рече той мислено на Варейкис с огромно злорадство. По-скоро тебе ще те изхвърля оттук като тапа… Неочаквано някой застана между него и Амалия. Андрей вдигна очи. На нечовешка височина над него раболепно се мяркаше сплесканата отстрани физиономия на Елизауер от транспортния отдел.
— А — рече Андрей. — Елизауер… Извинете, но днес няма да ви приема. Заповядайте утре сутринта.
Без да каже нито дума, Елизауер се поклони, като се пречупи на две половини, и изчезна. Амалия вече беше скочила с бележник и молив в ръце, готова да записва.
— Господин съветник?
— Влезте за минута — каза Андрей.
Той се върна на бюрото си и белият телефон отново иззвъня.
— Воронин? — рече гъгнив, попрекалил с пушенето глас. — Румер те безпокои. Как си?
— Добре съм — каза Андрей и помаха на Амалия с ръка: не си отивай, ей сега ще свърша.
— А жена ти как е?
— Всичко е наред. Изпраща ти специални поздрави… Между другото нареди днес двама от отдела за обслужване да отидат в къщи, има нещо да се свърши…
— Двама ли? Добре. А къде да отидат?
— Нека й се обадят по телефона. Тя ще им каже. Още сега да й се обадят.
— Добре — каза Румер. — Готово. Може да не стане веднага, но ще им наредя… Аз тука, нали разбираш, затънах до гуша в тая работа. Официалната версия знаеш ли?
— Че откъде да я знам? — сърдито рече Андрей.
— С две думи. Нещастен случай с експлозив. При пренасяне на взривни вещества. По време на транспортирането им. Подробностите се изясняват.
— Разбрах.
— Вървял си значи някакъв работник-бомбаджия и носел взривен материал… Или, да кажем, го карал някъде там… Пиян.
— Ясно-ясно, разбрах — каза Андрей. — Правилно. Цар си.
— Ъхъ — измуча Румер. — Е, и взел, че се спънал там или… С една дума, подробностите се изясняват. Виновните ще бъдат наказани. Информацийката сега се размножава и ще ти я донесат. Само че ти, виж какво. Нали получи писмо? Някой друг там при тебе чете ли го?
— Никой.
— А секретарката ти?
— Казвам ти: никой. Личните си писма аз винаги сам ги отварям.