— Какво, какво? — сепна се той.
— Питам те на какво разстояние от Града може да бъде краят на света?
— По-точно началото — обади се Изя.
Андрей сърдито сви рамене.
— Ти изобщо четеш ли докладните ми? — попита той Гайгер.
— Чета ги — каза Гайгер. — Ти пишеш, че колкото повече отиваме на север, Слънцето все повече ще клони към хоризонта. Очевидно някъде много далеч на север то ще слезе до хоризонта и изобщо ще се скрие. Затова те питам колко далеч е това място — можеш ли да кажеш?
— Не ги четеш ти моите докладни — повтори Андрей. — Ако ги четеше, щеше да разбереш, че цялата тая експедиция съм я замислил именно за да открия началото на света.
— Това го разбрах — търпеливо рече Гайгер. — Аз те питам приблизително къде е. Можеш ли да ми кажеш горе-долу какво е разстоянието дотам? Хиляда километра? Сто хиляди? Един милион?… Сега определяме целта на експедицията, разбираш ли? Ако тази цел се намира на един милион километра оттук, то това изобщо не е цел. Но ако…
— Ясно, ясно — рече Андрей. — Сега вече разбрах какво искаш да кажеш. Нещата стоят така… Цялата трудност идва оттам, че не знаем нито кривината на света, нито разстоянието до Слънцето. Ако имахме достатъчно наблюдения по цялата дължина на Града — нали разбираш? — не в чертите на днешния Град, а от единия до другия край, тогава бихме могли да определим тези величини. Голяма дъга е нужна, разбираш ли? Най-малко неколкостотин километра. А при нас целият материал е събран от петдесеткилометрова дъга. Затова и точността е нищожна.
— Кажи тогава минималното и максималното разстояние — настояваше Гайгер.
— Максималното е безкрайността — каза Андрей. — Ако се окаже, че светът е плосък. А минималното е някъде около хиляда километра.
— Големи сте търтеи — рече Гайгер с отвращение. — Толкова пари пръснах за вас, а полза — никаква…
— Недей така — каза Андрей. — От две години те карам да направим тази експедиция. Щом искаш да знаеш в какъв свят живееш — дай пари, дай транспорт, хора… Иначе нищо няма да излезе. Дъгата, която трябва да обходим, всичко на всичко е някъде към петстотин километра. Ще измерим гравитацията, изменението на яркостта, изменението на височината…
— Добре — прекъсна го Гайгер. — Сега няма да говорим за тези работи. Това са подробности. Трябва само ясно да схванете, че една от целите на експедицията е да се доберете до началото на света. Схванахте ли?
— Схванахме — каза Андрей. — Но не ми е ясно за какво ти е това?
— Искам да знам какво има там — рече Гайгер. — А там има нещо. Нещо такова, от което много работи могат да зависят.
— Например?
— Например Антиградът.
Андрей прихна.
— Антиградът… Ти и досега ли вярваш в него?
Гайгер стана, кръстоса ръцете си на гърба и взе да се разхожда из трапезарията.
— Това не е важно — каза той. — Трябва да знам със сигурност: съществува ли, или не съществува.
— Лично на мен — каза Андрей — много отдавна ми стана ясно, че Антиградът просто беше измислица на старото ръководство…
— Като Червеното здание, а? — тихичко рече Изя, ухилен.
Андрей се навъси.
— Червеното здание няма нищо общо с това. Навремето и Гайгер твърдеше, че старото ръководство смята да установи военна диктатура и затова му е нужна заплаха отвън — ето ви го на и Антиградът.
Гайгер се спря пред него.
— А ти всъщност защо толкова протестираш срещу похода до самия край? На теб например не ти ли е интересно да узнаеш какво има там? Ама че съветници ми е дал господ!
— Абе нищо няма там! — каза Андрей, но всъщност беше леко объркан. — Само зъбите ти тракат от студ, наоколо е вечна нощ, ледена пустиня… С една дума, обратната страна на Луната, разбираш ли?
— А пък аз имам други сведения — възрази Гайгер. — Антиградът съществува. И никаква ледена пустиня няма там, а и да има, тя може да се прекоси. Там има град, също като нашия, но какво става в него — ние не знаем, и какво искат те там — също не знаем. А разказват например, че там всичко било обратно. Когато при нас е добре, там е зле… — Той спря да говори и отново взе да се разхожда из трапезарията.