— Боже мой — каза Андрей. — Ама че дивотия!..
Той погледна към Изя и се запъна. Изя седеше, преметнал ръка през облегалката на креслото, вратовръзката му се бе изместила чак под ухото, а той самият лъщеше като мазно петно на припек и победоносно гледаше Андрей.
— Ясно — каза Андрей. — Мога ли да знам източника на твоите сведения? — попита той Изя.
— Все същият, скъпи мой — отвърна Изя. — Историята е велика наука. А в нашия град тя умее да прави много фокуси. Знаеш ли, освен всичко друго, какво му е хубавото на нашия град? Кой знае защо тук архивите не се унищожават! Войни няма, нашествия няма, написаното на хартия не се заличава с балтия…
— Стига с тия твои архиви… — каза Андрей с досада.
— Спри! Ето Фриц ми е свидетел! Кой намери въглищата? Триста хиляди тона въглища в подземното хранилище! Да не би твоите геолози да са ги намерили? Не, моля, Кацман ги намери. При това, забележи, без да излиза от кабинета си…
— Накратко казано — Гайгер отново се настани в креслото си, — науката си е наука, архивите са си архиви, а аз искам да знам следното. Първо. Какво има в тила ни? Може ли там да се живее? Можем ли да извлечем нещо полезно оттам? Второ. Кой живее там? По цялата дължина на маршрута: оттук — той потропа с нокът по масата — до края на света или до началото му, или дотам, докъдето стигнете… Що за хора са това? Хора ли са? Как са попаднали по тия места? От какво живеят?… И трето. Интересува ме всичко, което успеете да изясните за Антиграда. Това е политическата цел, която искам да си поставите. И това е истинската цел на експедицията, Андрей. Държа добре да разбереш това. Ти ще застанеш начело на експедицията, ще проучиш всичко, което ти заръчах, и ще ми докладваш резултатите тук, в тази стая.
— Какво, какво? — попита Андрей.
— Ще ми докладваш. Тук. Лично.
— Мен ли смяташ да изпратиш там?
— Естествено! А ти какво си мислеше?
— Ама моля ти се… — слиса се Андрей. — Откъде накъде?… Изобщо не съм имал такова намерение… Че аз съм затънал до гуша в работа, на чий гръб ще стоваря всичко?… Пък и никъде не искам да ходя!
— Как така — не искаш! Че за какво ми надува главата досега? Ако не пратя тебе, кого ще пратя?
— Господи — възкликна Андрей. — Прати когото щеш! Сложи за началник Кехада… той е най-опитният ни разузнавач… Или Бътс например…
Втренченият поглед на Гайгер го накара да млъкне.
— Нека по-добре да не отваряме дума нито за Кехада, нито за Бътс — тихо каза Гайгер.
Андрей млъкна и настана неловко мълчание. Гайгер си наля от изстиналото кафе.
— В този град — все така тихо рече той — аз имам доверие буквално на двама-трима души. От тях само ти можеш да застанеш начело на експедицията. Защото съм сигурен, че ако те помоля да стигнеш до края, ти ще стигнеш до края. Няма да зарежеш всичко насред пътя и да се върнеш и никому няма да позволиш да плюе на всичко насред пътя и да хукне назад. А когато ми представиш отчета, ще мога да повярвам на този отчет. Бих могъл да повярвам например и на отчета на Изя, но Изя не струва и пукната пара като администратор, да не говорим пък, че е абсолютно негоден като политик. Разбираш ли ме? Така че решавай. Или ти ще застанеш начело на експедицията, или експедиция изобщо няма да има.
Отново се възцари тишина. Изя смутено рече:
— Бре-бре-бре-бре… Може би трябва да изляза, господа администратори?
— Стой си на мястото — заповяда Гайгер, без да се обръща към него. — Нагъвай пасти.
Андрей трескаво си мислеше какво го очаква. Трябва да захвърля всичко. Селма. Домашния уют. Добре уредения спокоен живот… За какъв дявол ми е притрябвало? Амалия. Да се мъкна нанякъде. Жега. Кал. Плюскането — скапано… Май взех да остарявам? Ако бяха ми предложили такова нещо преди две години щях да хвърча от радост. А сега не искам. Ама никак не искам… Всеки ден да поглъщам Изя в баснословни дози. Военните. Сбирщината от войници. И отгоре на всичко да бъхтя пеш, всичките тези хиляда километра — пеш, при това с раница на гърба и тя няма да е празна, мамицата й… И оръжие трябва да мъкна. Майко мила, та може да се наложи да стрелям!.. За какъв бяс ми е дотрябвало да се тикам под куршумите? На гол корем — пищови. На комар — ботуши. За какъв дявол ми е всичко това? Вятър работа… Ще трябва непременно да взема чичо Юра — на тия военни никаква вяра им нямам… Жега… И мазоли… И воня… А пък на самия край, за проклетия, сигурно е кучешки студ… Добре, че поне през цялото време слънцето ще бъде зад гърба ни… И Кехада трябва да взема, без Кехада няма да тръгна и толкоз — много важно, че ти му нямаш доверие, затова пък с Кехада ще бъда спокоен за научната част. И толкоз време без жени — човек може да се побърка. Ама и на теб тъпкано ще ти го върна. Първо, ще отпуснеш нови щатни бройки за моята канцелария — в отдел „Социална психология“… и в „Геодезия“ няма да е лошо… Второ, здравата ще шибнеш Варейкис през пръстите. И изобщо при мене, в науката, не искам и помен да остане от всичките тия идеологически ограничения. В другите отдели — моля, там не ме интересува… Ами че то там вода няма, да му се не види макар! Нали Градът, кой знае защо, непрекъснато се мести на юг — на север водоизточниците пресъхват. Е, и вода ли ще трябва да мъкнем със себе си? На хиляда километра оттук?…