— Че не желаеш да разговаряш на тази тема — напомни му Изя.
Гайгер неразбиращо се втренчи в него и Андрей преднамерено спокойно каза:
— Много те моля, Фриц, предпази сътрудниците ми от всичките тия благовидни идеологически глупости. Аз сам съм подбирал хората си и им вярвам, и ако ти наистина искаш да имаш наука в Града, остави ги на мира.
— Е, добре, добре — промърмори Гайгер. — Днес няма да говорим за това…
— Няма — кротко рече Андрей, изпитал умиление към самия себе си. — Ти мен ме познаваш — аз съм изцяло зад теб. Разбери, моля ти се. Тези хора не могат да не мърморят. Такива са си. Който не мърмори, пукната пара не струва. Нека си мърморят! А колкото за идеологическата нравственост в моята канцелария, сам мога да се погрижа за нея. Бъди спокоен. И кажи, моля ти се, на нашия скъп Румер да си запише на павианското чело…
— А не може ли без ултиматуми? — високомерно попита Фриц.
— Може — каза Андрей вече съвсем кротко. — Всичко може. Без ултиматуми може, без наука може, без експедиция може…
Гайгер го гледаше втренчено, като шумно дишаше през издутите си ноздри.
— Не искам сега да говоря на тази тема! — отсече той.
И Андрей разбра, че за днес му стига. Още повече че на такива теми наистина бе по-добре човек да говори на четири очи.
— Щом не искаш, няма — примири се той. — Просто стана дума, а пък Варейкис днес ме уведоми, нали разбираш… Виж какво, искам да те питам още нещо. Според теб какъв товар общо мога да взема със себе си? Макар и приблизително.
Гайгер още няколко пъти изсумтя тежко, после погледна накриво Изя и отново се отпусна в креслото.
— Някъде към пет-шест тона… а може и повече — каза той. — Свържи се с Манджуро… Но имай предвид, че макар да е четвъртият по важност човек в държавата, той нищо не знае за истинските цели на експедицията. Манджуро отговаря за транспорта. От него ще научиш всички подробности.
Андрей кимна.
— Добре. А от военните знаеш ли кого искам да взема? Полковника.
Гайгер трепна.
— Полковника ли? И ти все гледаш да е на баницата мекото? Ами аз с кого ще остана тука? Целият генерален щаб се крепи на полковника…
— Чудесно — каза Андрей. — Значи полковникът същевременно ще направи дълбока рекогносцировка. Така да се каже, лично ще изучи възможния театър на военните действия. Пък и ние с него сме в много добри отношения… Между другото, момчета, днес смятам да дам малка вечеря в тесен, приятелски кръг. Месото ще бъде по бургундски. Вие какво ще кажете?
На лицето на Гайгер се изписа загриженост.
— Хм… Днес ли? Не знам, приятелю, не мога да ти обещая… Просто не знам… Може би ще прескоча за минутка.
Андрей въздъхна.
— Добре де. Само че ако не можеш да дойдеш, много те моля, не ми изпращай Румер да те замества както миналия път. Нали разбираш, аз не каня у нас президента, а Фриц Гайгер. Така че нямам нужда от официални заместители.
— Е, ще видим, ще видим… — каза Гайгер. — Да пием още по едно кафенце, а? Имаме време. Паркър!
Руменият Паркър изникна на прага, изслуша, наклонил идеално вчесаната си на път глава, нареждането за кафето и каза деликатно:
— Съветникът Румер очаква господин президента на телефона.
— Говорим за вълка, а той в кошарата… — промърмори Гайгер, ставайки. — Извинете ме, момчета, сега се връщам.
Той излезе и веднага се появиха момичетата с белите престилки. Те бързо и безшумно подредиха масата за второто кафе и изчезнаха заедно с Паркър.
— Е, ти поне ще дойдеш, нали? — обърна се Андрей към Изя.
— С удоволствие — каза Изя, като сърбаше шумно кафето и примляскваше. — А кои други ще бъдат?
— Полковникът ще бъде, Долфусови ще бъдат, може би Чачуа… А на тебе всъщност кой ти трябва?
— Долфусището, честно казано, изобщо не ми трябва.
— Нищо, ще насъскаме Чачуа срещу нея…
Изя кимна, а после неочаквано рече:
— Ама ние май много отдавна не сме се събирали, а?
— Така е, братче, ама от тази работа…
— Лъжеш ти, лъжеш, каква работа толкова имаш… Седиш си и си бършеш колекцията… Гледай някой ден да не се застреляш случайно… Добре, че се сетих! Намерил съм ти едно пистолетче. Истински „Смит енд Уесън“, от прерията…
— Наистина ли?!
— Само че е ръждясал, направо е потънал в ръжда…
— Да не вземеш да го чистиш! — развика се Андрей, подскачайки в креслото. — Донеси го както си е, че току-виж си го развалил, като те знам, че са ти вързани ръцете!.. И запомни, това не е пистолетче, а револвер. Къде го намери?