Андрей изчака малко и попита:
— Трябва ли да ви разбирам, полковник, че генералният щаб не е готов за сериозно нахлуване от север?
— Имате предвид нашествие на марсианци ли? — замислено попита полковникът. — Не, не е готов. Разбирам какво искате да кажете. Но ние нямаме разузнаване. Никой никога не е разглеждал сериозно възможността за такова нахлуване. Просто нямаме никакви данни за това. Та ние не знаем какво става дори на петдесет километра от Стъкления дом. Нямаме карти на северните околности… — Той се засмя, показвайки едрите си пожълтели зъби. — Началникът на градския архив господин Кацман предостави за ползване на генералния щаб нещо като карта на тези райони… Доколкото разбирам, тя е изготвена лично от него. Аз пазя този забележителен документ в сейфа си. Той създава впечатлението, че господин Кацман е нахвърлил схемата по време на обяд и неведнъж е изтървавал върху нея сандвичите и е разливал кафето си…
— Но, полковник — рече Андрей с укор в гласа. — Картите, които ви предостави моята канцелария, според мен не бяха никак лоши!
— Безспорно. Но това бяха преди всичко карти на обитаваната част от Града и на южните околности. Според основната директива армията трябва да бъде в бойна готовност в случай на безредици и смутове, а безредици и смутове могат да възникнат именно в споменатите райони. Така че извършената от вас работа е абсолютно необходима и благодарение на вас сме готови да потушим евентуалните безредици. Но що се отнася до нашествие… — полковникът поклати глава.
— Доколкото си спомням — многозначително рече Андрей, — моята канцелария не е получила от генералния щаб заявки за картографиране на северните райони.
Полковникът продължително се загледа в него. Лулата му изгасна.
— Трябва да ви кажа — бавно процеди той, — че с подобни заявки сме се обръщали лично към президента. Но, да си призная, отговорите бяха абсолютно неопределени… — той отново млъкна. — Значи вие, съветник, смятате, че в интерес на работата с такива заявки трябва да се обръщаме към вас?
Андрей кимна.
— Днес обядвах с президента — каза той. — Дълго беседвахме на тази тема. Въпросът за картографирането на северните райони по принцип е решен. Но и военните специалисти трябва да ни помогнат според силите си. Някой опитен оперативен работник… е, не се съмнявам, че ме разбирате.
— Разбирам ви — рече полковникът. — Впрочем откъде сте изровили този маузер, съветник? Ако не греша, за последен път съм виждал такова чудовище в Батуми някъде през осемнадесета година…
Андрей взе да му разказва къде и как е намерил маузера, но в този момент някой отново позвъни на входната врата. Андрей се извини и отиде да посрещне гостите.
Надяваше се, че е Кацман, но най-неочаквано пред него цъфна Ото Фрижа, когото Андрей всъщност изобщо не бе канил. Просто беше го забравил. Ото Фрижа постоянно му щукваше от ума, макар че като началник по админнстративно-стопанските въпроси в Стъкления дом този човек беше изключително полезен и дори незаменим. Впрочем Селма винаги се съобразяваше с това обстоятелство. И сега тя пое от Ото традиционната кошница, грижливо покрита с нежна батистена салфетка, и изящното букетче цветя. Ото милостиво бе допуснат да й целуне ръката. Той изтрака с токовете, изчерви се до уши и явно беше щастлив.
— А, стари приятелю — рече му Андрей. — Ето те и тебе. — Ото си беше все същият. Андрей си помисли, че от всичките му някогашни познати Ото се бе променил най-малко. Всъщност той изобщо не беше се променил. Все същите си бяха пилешкият врат, огромните щръкнали уши и изписаната вечна несигурност на луничавата му физиономия. И тракащите токове. Той беше в синята униформа на специалната полиция с малък квадратен медал „За заслуги“.
— Много ти благодаря за килима — Андрей го прегърна през рамо и го поведе към кабинета си. — Сега ще ти покажа къде съм го сложил… Направо за чудо и приказ, да се пукнеш от завист…
Но щом попадна в кабинета, Ото не обърна внимание на чудото, да не говорим пък, че през ум не му мина да се пука от завист. Той съзря полковника.
Ефрейторът от наказателните отряди на вермахта Ото Фрижа изпитваше към полковник Сейнт Джеймс чувства, граничещи с благоговението. В присъствието на полковника той загубваше ума и дума, закрепваше със стоманени болтове постоянна усмивка на физиономията си и бе готов да чука ток в ток всеки миг, непрекъснато и с все по-нарастваща сила.
Обърнат с гръб към знаменития килим, той застана в стойка „мирно“, изпъчи гърди, притисна длани към бедрата, разпери лакти и толкова рязко тръсна глава за поклон, че в целия кабинет проехтя изпращяването на шийните му прешлени. Лениво усмихнат, полковникът се изправи да го посрещне и му подаде ръка. В другата той държеше чашата си.