— Вдигам тази мъничка-мъничка чашка!..
— Да, о, да!
— Ужасно хлапенце! Как може човек да не ви обича?…
— Изя, престани да досаждаш на полковника! Полковник, искате ли да седна до вас?
— Четиринадесет кубически метра хлорела — това нищо не е… Автономия!
— Малко уиски, съветник?
— Бл’г’даря ви, съветник!
В разгара на веселбата внезапно в трапезарията изникна руменият Паркър. „Господин президентът моля да бъде извинен — доложи той. — На спешно съвещание е. Той предава горещите си поздрави на госпожа и господин Воронини, както и на всички техни гости…“ Накараха Паркър да изпие чаша водка — за целта му бе нужна помощта на съкрушаващия всяко сърце Чачуа. Вдигнаха тост за президента и за успеха на неговите начинания. Шумотевицата понамаля, вече бе поднесено кафето със сладолед и с ликьори. Ото Фрижа сълзливо се оплакваше от любовните си несполуки. Долфусището разказваше на Чачуа за любимия си Кьонигсберг, а той кимаше с нос и възторжено й пригласяше: „Ама да, разбира се! Спомням си… Генерал Черняховски… Пет денонощия с оръдия го рушихме…“ Паркър изчезна, навън вече се стъмни. Долфус жадно си пиеше кафето и развиваше пред Андрей фантасмагоричните си идеи за реконструкцията на северните квартали. Полковникът разказваше на Изя: „… Осъдиха го на десет денонощия арест за хулиганство и на десет години каторга за разгласяване на държавна и военна тайна.“ Изя пръскаше слюнки, бълбукаше и му отвръщаше: „Та това са стари истории като света, Сейнт Джеймс! У нас ги разказваха още за Хрушчов!..“ „Пак политика!“ — обидено се развика Селма. Тя все пак бе успяла да се мушне между Изя и полковника и старият воин бащински милваше коляното й.
На Андрей изведнъж му стана тъжно. Той се извини в празното пространство, стана и с изтръпнали крака се запъти към кабинета си. Там приседна на перваза, запали цигара и се загледа в градината.
В градината беше непрогледен мрак. През черния люляков шубрак ярко светеха прозорците на съседната вила. Нощта беше топла и в тревата блестяха светулки. А утре какво ще правя? — помисли си Андрей. — Е, да речем, ще отида на тая експедиция, ще разузная… ще домъкна оттам цяла купчина оръжие, ще го поправя, ще го лъсна, ще го окача… а после какво ще правя?
В трапезарията вдигаха врява. „Знаете ли, полковник? — крещеше Изя. — Съюзническото командуване предлага двадесет хиляди за главата на Чапаев!..“ И в съзнанието на Андрей тозчас изплува продължението: „Съюзническото командуване, ваше превъзходителство, би могло да даде и повече. Та нали зад тях е Гуриев, а в Гуриев е нефтът. Ех-ех-ей.“ „…Чапаев ли? — питаше полковникът. — А, това е онзи, вашият кавалерист. Но нали него, струва ми се, го разстреляха?…“ Изведнъж Селма проточи на висок глас: „Рано-рано мама… буди свойта Катя… Ставай, ставай, Катя. Корабите чакат…“ Но в същия миг я накара да млъкне кадифеният рев на Чачуа: „Аз донесох ти цветя… Чудно хубави цветя… Пък ти цветята ми не взе… Я кажи защо не ги прие?…“
Андрей затвори очи, спомни си за чичо Юра и го прониза необичайно остра болка. И Уан не е на масата, и чичо Юра не е… А за какъв дявол, питам аз, ми е притрябвал този Долфус?… Призраците го наобиколиха.
На канапето седеше Доналд с протритата си тексаска шапка. Беше кръстосал крака и обхванал с яко сплетени пръсти острото си коляно. Когато си отиваш — не тъжи, когато пристигаш — не се радвай… А зад бюрото се бе настанил Кенши в старата си полицейска униформа — забил лакът в бюрото и подпрял брадичката си с юмрук. Не гледаше осъдително към Андрей, но в погледа му нямаше и топлота. А чичо Юра потупваше Уан по гърба и му разправяше: „Нищо, Уан, не тъжи, ние тебе министър ще те направим, с «Победа» ще се возиш…“ И го лъхна познатият, предизвикващ нетърпима горест мирис на махорка, на силна пот и на първак. Андрей с мъка си пое дъх, потърка вцепенените си бузи и отново се загледа в градината.