Андрей се върна на масата, рязко отвори касетката и измъкна отвътре дневника и вчерашните рапорти. На масата пак падна мазилка от тавана. Андрей погледна нагоре. Стаята беше доста висока — до тавана имаше поне четири, а може и пет метра. Тук-таме гипсовите орнаменти се бяха оронили и се виждаха чамовите летви, те будеха сладостния спомен за домашни кифлички с мармалад, поднасяни заедно с огромно количество прекрасно запарен, светъл чай в прозрачни, тънкостенни чаши. С лимон. Или пък човек можеше да вземе празна чаша и просто да си налее в кухнята колкото си иска студена вода…
Андрей тръсна глава, стана отново и като прекоси стаята, отиде до грамадния библиотечен шкаф. Стъклата на вратичките му липсваха. Книги също нямаше. Ширеха се само празни, прашни лавици. Той вече знаеше това, но все пак още веднъж ги огледа и дори опипа с ръка тъмните ъгли.
Наистина стаята бе сравнително добре запазена. Имаше две съвсем прилични кресла и още едно с продънена седалка — сигурно разкошно навремето, с тапицерия от релефна лицева кожа. До стената срещу прозореца бяха наредени няколко стола, в средата имаше ниска масичка, върху която стоеше кристална вазичка с някаква засъхнала чернилка на дъното. Тапетите по стените бяха подпухнали, а на места съвсем се бяха отлепили, паркетът се бе разсъхнал и издул, но все пак стаята бе в много прилично състояние — някой бе живял тук съвсем доскоро, допреди не повече от десетина години.
За първи път след петстотния километър Андрей виждаше така добре запазен дом. След толкова много километри опожарени до основи квартали, превърнати в черна, овъглена пустиня; след толкова много километри ширещи се развалини, обрасли с тъмни трънаци, сред които нелепо се извисяваха треперещи от старост кухи, многоетажни бетонни кутии с отдавна порутени стени и подове; след много и много километри пустош, осеяна с прогнили дървени скелети на къщи без покриви, където човек можеше да види от пътя цялата тераса — от Жълтата стена на изток до края на пропастта на запад, — след всичко това тук отново започваха почти изцяло запазени квартали и павиран път, а може би някъде наоколо имаше и хора — за всеки случай полковникът заповяда постовете да бъдат удвоени.
Интересно какво ли прави сега полковникът. Напоследък старецът май не е добре. Всъщност всички нас напоследък не ни бива. Много навреме тъкмо днес, за първи път след дванадесет денонощия, ще имаме покрив над главите си, а няма да нощуваме под открито небе. Ако можехме сега да намерим и вода, бихме могли да направим голяма почивка. Само че, изглежда, и тук няма да има вода. Във всеки случай според Изя не бива да се надяваме утре да намерим вода. В цялото това стадо само от Изя и от полковника има някаква полза…
На вратата се почука, но едва се чу от боботещия двигател. Андрей побърза да се върне на мястото си, наметна куртката, разтвори дневника и кресна:
— Да!
Беше просто Дуган — суховат, вече на години, лика-прилика със своя полковник, гладко избръснат, с куртка — стегнат и закопчан догоре.
— Ще разрешите ли да прибера масата, сър? — извика Дуган.
Андрей кимна. Боже мой, помисли си той. Колко ли усилия трябва да полага, за да се поддържа в тая мръсотия… А не е нито офицер, нито дори сержант, всичко на всичко ординарец. Слуга.
— Как е полковникът? — попита Андрей.
— Извинете, сър? — Дуган замря с мръсните съдини в ръце, извърнал към него длъгнестото си, хрущялесто ухо.
— Как се чувствува полковникът?! — изрева Андрей и в същия миг двигателят отвън замлъкна.
— Полковникът пие чай! — ревна Дуган в настъпилата тишина и тутакси сконфузено добави с по-нисък глас: — Извинете, сър. Полковникът се чувствува задоволително. Вечеря и сега пие чай.
Андрей разсеяно кимна и прелисти няколко страници от дневника.
— Ще имате ли някакви нареждания, сър? — осведоми се Дуган.