— Не, благодаря — рече Андрей.
Когато Дуган излезе. Андрей най-сетне се захвана с вчерашните рапорти. Снощи тъй и не записа нищо. Такова разстройство имаше, че едва дочака да свърши вечерният рапорт, а после се мъчи почти до зори — вися клекнал насред пътя с гол задник, извърнат към лагера, като се вглеждаше и се ослушваше в нощния мрак, стиснал в едната ръка пистолет, а в другата — фенерче.
„28-и ден“ — написа Андрей на нова страница и подчерта заглавието с две дебели черти. После взе рапорта на Кехада.
„Изминати: 28 километра — записа той. — Височина на слънцето: 63° 51{&$2032} 13,2{&$2033} (979-и км). Средна температура: +23 °C на сянка, +31 °C на слънце. Вятър: 2,5 м/с. Влажност: 0,42. Гравитация: 0,998. Направени са сондажи на 979-ия, 981-ия и 986-ия км. Вода няма. Разход на гориво…“
Андрей взе рапорта на Елизауер, по който имаше следи от мръсни пръсти, и дълго разчита небрежния му разкрачен почерк.
„Разход на гориво: 32 % над нормата. Остатък в края на 28-ия ден: 3200 кг. Състояние на двигателите: № 1 — задоволително, № 2 — износени бутални болтове и… цилиндрите…“
Какво по-точно им има на цилиндрите, Андрей така и не разбра, макар да поднесе листа до самия пламък на лампата.
„Състояние на личния състав: относно физическото състояние — почти всички са с протрити крака, не престава поголовната диария, обривът по гърбовете на Пермяк и Палоти се увеличава. Особени произшествия няма. Два пъти се мярнаха акулови вълци, но бяха прогонени с изстрели. Разход на боеприпаси: 12 патрона. Разход на вода: 40 л. Остатък в края на 29-ия ден: 1100 кг. Разход на продоволствие: 20 дажби. Остатък в края на 28-ия ден: 730 дажби…“
Фъфлата пронизително заврещя отвън и мигом гръмко зацвилиха продрани тютюнджийски гърла. Андрей надигна глава и се заслуша. Дявол знае, помисли си той. Може пък и за добро да е, че тая се лепна за нас. Все пак има нещо, което да развлича момчетата… Само дето напоследък нещо взеха да се бият заради нея.
Някой пак почука на вратата.
— Влезте — недоволно рече Андрей.
Влезе сержант Фогел — грамаден, червендалест, с огромни черни кръгове от пот под мишниците на куртката.
— Сержант Фогел моли за разрешение да се обърне към господин съветника! — кресна той с прибрани ръце до бедрата и разперени лакти.
— Слушам ви, сержант — каза Андрей.
Сержантът хвърли поглед към прозореца.
— Моля за разрешение да говоря конфиденциално — каза той и сниши глас.
Ново двайсет, помисли си Андрей с досада.
— Елате насам, седнете — каза той.
Сержантът се доближи на пръсти до масата, приседна на ръба на креслото и се наведе към Андрей.
— Хората не искат да вървят по-нататък — рече той полугласно.
Андрей се отпусна върху облегалката на стола. Така. Ето значи какво доживяхме… Чудесно… Поздравявам ви, господин съветник…
— Какво значи „не искат“? — каза той. — Кой ги пита тях?
— Капнали са, господин съветник — доверително рече Фогел. — Тютюнът свършва, дрисъкът ги съсипва. А най-важното е, че се страхуват. Ужасно, господин съветник.
Андрей го гледаше мълчаливо. Трябваше да предприеме нещо. Веднага. Незабавно. Но не знаеше какво точно.
— Единадесет дни вървим през безлюдна пустош, господин съветник — продължаваше Фогел почти шепнешком. — Господин съветникът си спомня как ни предупреждаваха, че ни очакват тринадесет дни път през безлюдна пустош, а после с всички ни е свършено. Само два дни останаха, господин съветник…
Андрей си облиза устните.
— Сержант — каза той, — срамота. Стар боец сте, а вярвате на женски приказки. Не съм очаквал това от вас!
Фогел се усмихна накриво, като размърда огромната си долна челюст.
— Съвсем не, господин съветник. Мене човек не може да ме уплаши. Да имах там — той посочи с големия си възлест пръст навън, — да имах там само немци или поне япончета, изобщо нямаше да водим такъв разговор, господин съветник. Ама моите хора са сбирщина. Италианци, разни арменци…
— Достатъчно, сержант! — повиши глас Андрей. — Срамота. Да не би да не знаете устава! Защо говорите без разрешение? Каква е тая разпасаност, сержант! Станете!
Фогел тежко се надигна и зае стойка „мирно“.
— Седнете — каза Андрей, след като изчака малко.
Фогел пак така тежко седна и двамата помълчаха известно време.
— Защо идвате при мене, а не при полковника?
— Виноват, господин съветник. Вече ходих при господин полковника. Вчера.
— Е, и какво?
Фогел се обърка и извърна очи.
— Господин полковникът не пожела да приеме донесението ми за сведение, господин съветник.