Андрей се позасмя.
— Ето виждате ли! Какъв сержант сте, дявол да го вземе, ако не можете да държите хората си изкъсо? Боели се, представете си! Дечицата… Те от вас трябва да се страхуват, сержант! — развика се той. — От вас! А не от тринадесетия ден!
— Да бяха само немци… — пак започна Фогел мрачно.
— Ама какво става тука? — с мазен глас попита Андрей. — Аз, началникът на експедицията, ли трябва да ви уча като последния сополанко какво да правите, когато подчинените ви се бунтуват? Засрамете се, Фогел! Ако не знаете, прочетете устава. Доколкото ми е известно, там всичко това е предвидено.
Фогел пак се ухили, раздвижвайки долната си челюст. Явно в устава такива случаи все пак не бяха предвидени.
— Имах по-добро мнение за вас, Фогел — рязко каза Андрей. — Много добре! Запомнете веднъж завинаги — тук никой не се интересува дали вашите хора искат, или не искат да вървят по-нататък. На всички ни се иска сега да сме си в къщи, а не да се мотаем в тая жега. Всички сме жадни, всички сме капнали. И въпреки това всички изпълняваме дълга си, Фогел. Ясно ли е?
— Тъй вярно, господин съветник — смънка Фогел. — Разрешете да напусна?
— Вървете.
Сержантът си тръгна, удряйки безпощадно с ботуши по разсъхнатия паркет.
Андрей отметна куртката и отново се приближи до прозореца. Народът долу май беше мирясал. В светлия кръг стърчеше непоносимо дългият Елизауер и, приведен, разглеждаше някакъв голям лист, изглежда, карта, която едрият тромав Кехада държеше разгърната пред него. От тъмнината изскочи, мина покрай тях и се шмугна в къщата някакъв войник — бос, полугол, чорлав и носеше автомата си за ремъка. Там, откъдето той дойде, нечий глас се провикна в тъмнината:
— Гаго! Ей, Тевосян!
— Какво искаш? — отвърнаха му от невидимата влачка, където като червени светулки просветваха и гаснеха огънчетата на цигари.
— Обърни фара насам! Тука нищо не се вижда…
— Че за какво ти е да виждаш? В тъмното не можеш ли?
— Абе тука вече всичко са оплескали… не знам къде да стъпя…
— Ти си на пост, на тебе не ти се полага — обади се нов глас от влачката. — Карай направо там, където стоиш!
— Светнете бе, мамицата ви мръсна! Мързи ви задника да си мръднете, а?
Дългият Елизауер се изправи, само с две крачки стигна до трактора и обърна прожектора по дължината на улицата. Андрей видя часовия. Придържайки свалените си панталони, часовият неуверено пристъпваше с полусвити крака около онази огромна желязна статуя, която някой смахнат беше издигнал направо на тротоара до близкото кръстовище. Статуята представляваше як, широкоплещест тип в нещо като тога, с бръсната глава и неприятна жабешка физиономия. Сега, под светлината на прожектора, тя изглеждаше черна. Лявата ръка сочеше в небесата, а дясната се простираше над земята с разперени пръсти. Сега на тази ръка висеше автоматът на часовия.
— А така, господ здраве да ви дава! — зарадван извика часовият и клекна. — Сега можете да гасите!
— Давай, давай, работи! — насърчаваха го от влачката. — Ние ще те прикриваме оттук с автоматите, ако стане нещо.
— Я махнете тая светлина, бе момчета! — взе да се моли капризният часови.
— Не я махайте, господин инженер — посъветваха Елизауер от влачката. — Той се шегува. И по устав не бива…
Но Елизауер все пак извъртя фара. Чу се как на влачката почнаха да се боричкат и кикотят. После заподсвиркваха на два гласа някакъв марш.
Всичко си е както винаги, помисли си Андрей. Пък и днес май ми изглеждат по-весели от друг път. Нито вчера, нито онзи ден чувах такива шеги. Може би се дължи на непокътнатите къщи?… Да, много е вероятно. Все пустиня, пустиня, а сега все пак са в къща. Човек може спокойно да се наспи, няма нужда да стои нащрек заради вълците… Само Фогел да не беше такъв паникьор. Не-е, той не е от тях… Андрей изведнъж си представи как утре дава заповед за тръгване, а те се струпват накуп, затворите на автомати щракват и казват: „Няма да тръгнем!“ Може би затова сега са толкова весели — наговорили са се помежду си, решили са утре да се връщат („… Какво ли може да ни направи тая хърба, някакъв скапан чиновник?“) и сега не ги е еня, хванали са дядо господ за брадата и пет пари не дават за нищо… И Кехада, мръсник с мръсник, и той с с тях. От колко дни вече мрънка, че било безсмислено да се продължава нататък… с очи ще ме изяде на вечерните рапорти… та той ще си умре от кеф, ако цъфна пред Гайгер с подвита опашка…
Раменете на Андрей зиморничаво потръпнаха. Сам си си виновен, лигльо такъв, изтърва им ти юздите, въшлив демократ и народолюбив глупак… Още тогава трябваше да изправя онази рижа гадина Хнойпек до стената, веднага трябваше да стъпя на врата на цялата банда и сега никой от тях нямаше да смее гък да ми каже! И най-важното, имаше отлична възможност! Групово изнасилване, при това зверско, и то на туземка, и отгоре на всичко на малолетна туземка… И как нагло се хилеше този Хнойпек — дръзко, заситено, отвратително, — когато им крещях… и как всички побледняха като платно, когато извадих пистолета… Ех, полковник, полковник! Либерал сте вие, а не боеви офицер! „Но защо веднага да разстрелвам, съветник? Та нали съществуват и други методи за въздействие!..“ Не-е, полковник, както се вижда, на такива като Хнойпек не можеш да им въздействуваш с други методи… А след това всичко тръгна наопаки. Момичето се лепна за отряда, пък аз най-позорно проспах момента (дали от сащисване?), а после започнаха боища и свади заради нея… И пак трябваше при първото сбиване да изправя някого до стената, а това разпасано момиче да го набия и да го изхвърля от лагера… Ама как можех тогава да я изпъдя? Бяхме навлезли в опожарените квартали, никаква вода наоколо, излязоха вълци…