— Уха, лампа! — каза Изя, устремявайки се направо към масата. — Слушай, Андрей, нямаш ли други такива лампи? Омръзна ми да се мъча с това фенерче, вече очите ме болят…
През последните дни Изя доста бе отслабнал. Дрехите му висяха като на закачалка и целите бяха изпокъсани. И той смърдеше като стар козел. Всъщност всички смърдяха така. Освен полковника.
Андрей гледаше как Изя, без да обръща внимание на нищо, придърпа един стол, настани се на масата и приближи лампата. После взе да вади от пазвата си някакви стари изпомачкани книжа и да ги реди пред себе си. При това той както обикновено подскачаше на стола, шареше с очи по книжата, сякаш се опитваше да ги прочете всичките наведнъж, и от време на време пощипваше брадавицата си. Вече му беше трудно да се добере до своята брадавица, защото гъста къдрава брада покриваше бузите му, врата и май дори ушите.
— Виж какво — рече Андрей, — вземи все пак да се обръснеш…
— Че защо? — разсеяно попита Изя.
— Целият команден състав се бръсне — сърдито каза Андрей. — Само ти ходиш като бостанско плашило.
Изя вдигна глава и известно време гледа Андрей, а жълтите му, отдавна немити зъби надничаха през космалаците.
— Така ли? — рече той. — Знаеш ли, аз не държа на престижа. Я виж куртката ми каква е станала.
Андрей я огледа.
— Би могъл между другото и нея да закърпиш. Ако не умееш, дай я на Дуган.
— Според мен Дуган и без това си има достатъчно работа… Впрочем кого се каниш да разстрелваш?
— Когото трябва — мрачно каза Андрей.
— Аха — рече Изя и се зачете в книжата си, без повече да обръща внимание на нищо.
Андрей погледна часовника си. До вечерния рапорт вече оставаха само десет минути. Той с въздишка бръкна под масата, напипа там обувките си, измъкна от тях вече втвърдилите се чорапи, крадешком ги помириса, после вирна десния си крак към светлината и огледа протритата си пета. Раната беше почнала да зараства, но все още го болеше. Като се намръщи предварително, той внимателно обу коравия чорап и леко раздвижи стъпалото. После се намръщи съвсем и се протегна за обувката. Щом се обу, запаса колана с празния кобур, изпъна куртката и я закопча догоре.
— На — рече Изя и през масата му натика в ръцете купчина изписана хартия.
— Какво е това? — без всякакъв интерес попита Андрей.
— Хартия.
— А-а… — Андрей я сгъна и я пъхна в джоба на куртката си. — Благодаря.
Изя отдавна пак четеше. Бързо като машина.
Андрей се сети как никак не му се искаше да взема Изя в тази експедиция — с нелепия му вид на бостанско плашило, с тази предизвикателна еврейска физиономия, с наглото му хилене, с очебийната непригодност да понася тежко физическо натоварване. Очевидно беше, че ще бере много ядове с Изя, а пък в походните условия, твърде близки до бойните, ще има малко полза от един архивар. А се оказа, че изобщо не е бил прав.
Всъщност беше прав. Изя пръв си протри краката. И двата едновременно. Човек трудно можеше да го понася на вечерните рапорти с неговите идиотски неуместни шеги и натрапчивата му фамилиарност. В самото начало на похода, още на третия ден, той успя да падне в някаква изба и се наложи да го измъкват оттам. На петия ден се загуби някъде и трябваше да отложат тръгването с няколко часа. По време на кратката схватка на триста и четиридесетия километър се държа като последния кретен и само по някакво чудо остана жив. Войниците му се подиграваха, а Кехада постоянно се караше с него. Елизауер се оказа по принцип убеден антисемит и Андрей трябваше специално да му внушава някои неща във връзка с Изя… Така беше. Какво ли не се бе случвало.
И независимо от всичко твърде скоро стана тъй, че Изя се превърна в най-популярната личност в експедицията, ако не смятаме може би полковника. А в известен смисъл беше по-популярен дори от него.
Първо, Изя откриваше вода. Геолозите упорито и самоотвержено търсеха водоизточници, пробиваха сонди в скалите, потяха се, правеха изнурителни походи по време на общите почивки. Изя просто си седеше във влачката под грозния, саморъчно направен чадър и се ровеше в старите книжа, които вече бе натрупал в няколко сандъка. И четири пъти предсказа къде точно трябва да търсят подземните цистерни. Наистина едната цистерна се оказа пресъхнала, а в другата водата имаше доста силен дъх, но два пъти експедицията се сдоби с прекрасна вода благодарение на Изя и само на Изя.
Второ, той откри склада за гориво, след което антисемитизмът на Елизауер стана до голяма степен абстрактен. „Аз ненавиждам чифутите — обясняваше той на своя главен моторист. — Няма нищо по-лошо на този свят от чифута. Обаче никога не съм имал нещо против евреите! Да вземем, да речем, Кацман…“