Кехада сякаш нищо не забеляза.
— От моите геолози мога да се осланям само на един човек — продължи той. — На войниците и на водачите на тракторите изобщо не може да се разчита. Естествено бихте могли да разстреляте един или двама, за да се поуталожат страстите. Може би това ще помогне. Кой знае. Съмнявам се. Пък и не съм сигурен, че имате морално право да постъпите така. Те не желаят да вървят нататък, защото се чувствува излъгани. Така и не получиха нищо от този поход и сега вече изобщо не се надяват да получат. Прекрасната легенда, която толкова находчиво измисли господин Кацман — легендата за Кристалния дворец, — престана да им действува. Знаете ли, Кацман, сега са на мода други легенди…
— Нищо подобно! — каза Изя толкова възмутен, че взе да заеква. — Нищо не съм си измислял!..
Кехада почти добродушно махна с ръка към него.
— Добре, добре, сега това вече няма никакво значение. Сега вече е ясно, че дворец няма да има, така че няма какво да обсъждаме… Вие прекрасно знаете, господа, че три четвърти от вашите доброволци тръгнаха на този поход за плячка и само за плячка. А какво получиха вместо плячка? Кървав дрисък и една въшлива идиотка за нощните си развлечения… Но работата дори не е там. Те не само са разочаровани, а и изплашени. За това трябва да благодарим на господин Кацман. Трябва да благодарим и на господин Пак, на когото така любезно предложихме подслон и храна в тази експедиция. Тези господа се постараха хората да узнаят прекалено много за това, което ни очаква, ако продължим нататък. Хората се страхуват от тринадесетия ден. Хората се страхуват от говорещите вълци… Сякаш не ни стигаха акуловите вълци, ами сега ни обещаха и говорещи!.. Хората се страхуват от Железоглавите… И заедно с вече видяното от тях — с всичките тези неми с отрязани езици, с изоставените концлагери, с подивелите кретени, които се молят на водоизточниците, и с добре въоръжените кретени, които ни в клин, ни в ръкав стрелят иззад ъгъла… А ако прибавим към това и видяното днес тук, в тези сгради — костите в барикадираните домове… Наистина се получава доста внушителна картина! И ако довчера войниците най-много се страхуваха на този свят от сержант Фогел, то днес вече пет пари не дават за сержант Фогел, защото си имат много по-ужасни страхове…
Кехада най-после млъкна и като си пое дълбоко дъх, избърса потта, избила по тлъстото му лице. И тогава, иронично повдигнал едната си вежда, полковникът рече:
— Имам чувството, господин Кехада, че вие самият сте доста наплашен. Или греша?
Кехада го изгледа накриво със зачервеното си око.
— За мен не се тревожете, полковник — промърмори той. — Ако се страхувам от нещо, то е от куршум в гърба. Ей тъй, без да има защо. От хората, на които аз между другото съчувствувам.
— Така ли? — отвърна полковникът. — Е, какво пък… Аз не се наемам да съдя за важността на тази експедиция и не се наемам да давам указания на началника на експедицията как да постъпва. Моята работа е да изпълнявам заповедите. Смятам обаче за нужно да отбележа, че всичките тези разсъждения за някакъв бунт и неподчинение за мен са празни приказки. Оставете ме аз да се оправям с моите войници, господин Кехада! Ако желаете, можете да ми предоставите и онези ваши геолози, на които не се доверявате. С удоволствие ще се заема с тях… Длъжен съм да насоча вашето внимание, съветник, към факта — с все същата убийствена вежливост продължи той, извръщайки се към Андрей, — че днес тук твърде много се говори за войниците, при това, кой знае защо, говорят тъкмо тези лица, които нямат никакво официално отношение към тях…
— За войниците говорят лицата — злобно го прекъсна Кехада, — които денонощно работят, ядат и спят до тях…
Коженото кресло леко проскърца във възцарилата се тишина: полковникът се изпъна като струна в него. Известно време той мълча. Вратата се пооткрехна, Елизауер се промъкна с омърлушена усмивка в стаята и като се кланяше леко в движение, крадешком се добра до мястото си.
Хайде, нямаше търпение Андрей, впил очи в полковника. Хайде! Дай му да разбере! Обърши му един по мустаците! По мутрата, по мутрата!
Полковникът най-сетне заговори:
— Длъжен съм също да ви обърна внимание, съветник, че сред част от командния състав днес се забелязва явно съчувствие, нещо повече, насърчаване на напълно обяснимите, естествени, но абсолютно нежелателни настроения сред нисшите чинове в армията. Като старши офицер ще заявя следното. В случай че споменатото насърчаване и съчувствие вземе някакви практически форми, аз ще постъпя с насърчителите и съчувствуващите така, както се полага при полеви условия. За всичко останало, господин съветник, имам чест да ви уверя, че армията и занапред е готова да изпълнява всяка ваша заповед.