Андрей мислено си отдъхна и с удоволствие погледна към Кехада. С изкривена усмивка Кехада палеше нова цигара от предишната угарка. Елизауер изобщо не се виждаше.
— А как всъщност се постъпва с насърчителите и съчувствуващите при полеви условия? — с огромно любопитство се поинтересува Изя, който също беше много доволен.
— Бесят ги — сухо отвърна полковникът.
Отново настъпи тишина. Това е то, помисли си Андрей. Надявам се, че всичко ви е ясно, господин Кехада? Или може би имате някакви въпроси? Не, никакви въпроси нямате!.. Армията! Армията, приятелчета, решава всичко… И все пак нещо не разбирам, помисли си той. Защо сте толкова уверен, полковник? Или може би това е само маска? Нали и аз сега изглеждам много уверен. Или поне би трябвало да изглеждам така… Длъжен съм.
Андрей се загледа недоверчиво в полковника. Той седеше все така изпънат като струна, стиснал със зъби изгасналата си лула. И беше много бледен. Може би просто от гняв. Да се надяваме, че само гневът е причина за тази бледност… По дяволите, поврага, панически си помисли Андрей. Голяма почивка! Незабавно! И нека Кацман ми намери вода. Много вода. За полковника. И още тази нощ за полковника — двойна дажба вода!..
Елизауер, целият сгърчен, се подаде иззад тлъстото рамо на Кехада и жално смотолеви:
— Ако разрешите… Аз трябва… пак…
— Сядайте — каза Андрей. — Сега свършваме. — Той се отпусна назад в креслото и се хвана с ръце за страничните облегалки. — Заповед за утре. Обявява се голяма почивка. Елизауер! Всички сили да се хвърлят на неизправния трактор. Давам ви срок три дни, постарайте се да се справите. Кехада! Утре целия ден се занимавайте с болните. Вдругиден бъдете готов да тръгнете с мен на неколкодневен разузнавателен поход. Кацман, вие ще дойдете с нас… Вода! — потропа той с пръсти по масата. — Трябва да ми намерите вода, Кацман!.. Господин полковник!.. Утре ви заповядвам да почивате. Вдругиден ще поемете командуването на лагера. Това е всичко, господа. Свободни сте.
ГЛАВА ВТОРА
Като си светеше с фенерчето в краката, Андрей бързо се заизкачва към горния етаж — май беше петият. Д-дявол да го вземе, няма да успея… Той се поспря и целият напрегнат изчака да мине острият напън в червата му. Нещо с глухо къркорене се обърна в корема му и малко му поолекна. Дяволи недни, осрали са всички етажи, няма къде да стъпи човек. Добра се до площадката и бутна още първата врата. Тя проскърца и се открехна. Андрей се промуши вътре и задуши във въздуха, но не усети нищо… Освети с фенерчето. На разсъхналия се паркет, току до самата врата, сред изпръхналите дрипи се белееха кости и ехидно му се зъбеше череп тук-там с по някое снопче коса. Ясно: надзърнали са, но са се изплашили… С неестествена походка Андрей почти изтича по коридора. Гостната… Д-дявол да го вземе, това трябва да е спалнята… А къде им е клозетът? Аха, ето го…
После, вече спокоен, макар острата болка в корема да не беше утихнала съвсем, целият облян в студена лепкава пот, той отново излезе в коридора, закопча се в тъмното и пак извади от джоба си фенерчето. Немия вече бе цъфнал тук — стоеше, опрял рамо в някакъв полиран, безкрайно висок шкаф и пъхнал големите си бели длани под широкия колан.
— Пазиш ли ме? — добродушно и разсеяно му рече Андрей. — Пази ме, пази ме, че току виж ме цапнали с нещо тежко зад ъгъла — какво ще правиш тогава?…
Той се усети, че вече е придобил навик да разговаря с този странен човек като с огромно куче, и му стана неудобно. Андрей приятелски потупа Немия по голото прохладно рамо и сега вече спокойно се разходи из апартамента, като светеше с фенерчето наляво и надясно. Подире му, без да изостават и без да се приближават, се дочуваха меките стъпки на Немия.
Този апартамент беше още по-разкошен. Множеството стаи бяха претъпкани с тежка старинна мебел, огромни полилеи и грамадни почернели картини в музейни рамки. Но почти всички мебели бяха натрошени — дръжките на креслата бяха изтръгнати, столовете се въргаляха без крака и без облегалки, вратите на шкафовете бяха изкъртени. Да не би пък да са палили печките с мебели? — помисли си Андрей. При такава горещина? Странно…
Изобщо този дом, честно казано, беше малко странен — човек напълно можеше да разбере войниците. Някои жилища зееха широко отворени, те просто бяха празни, абсолютно нищо нямаше вътре, само голи стени. Други пък бяха заключени отвътре, понякога вратите им дори бяха барикадирани с мебели и ако успееха да влязат със сила, се оказваше, че вътре на пода се въргалят човешки кости. Същото беше и в съседните сгради и можеше да се предположи, че положението е такова и в останалите къщи в квартала.