В цялата тази работа нямаше никаква логика и дори Изя Кацман засега не бе успял да измисли никакво разумно обяснение — защо някои от живеещите в тези домове са избягали, като са взели със себе си всичко, което са могли да носят, дори книгите, а други са се барикадирали в жилищата си, за да умрат там, както изглежда, от глад и жажда. А може би и от студ — в някои апартаменти откриха жалки подобия на ламаринени печки, а в други явно бяха палили огън направо на пода или върху ръждясали ламаринени листове, изтръгнати по всяка вероятност от покривите.
— Ти разбираш ли какво е ставало тука? — обърна се Андрей към Немия.
Той бавно поклати глава.
— Бил ли си преди в този квартал?
Немия кимна.
— Тук живееха ли хора?
„Не“ — завъртя глава Немия.
— Ясно… — промърмори Андрей, опитвайки се да разбере какво е нарисувано на една от почернелите картини. Май че беше нещо като портрет. Изглежда, на някаква жена…
— Това място опасно ли е? — попита тоя.
Немия го гледаше вторачено.
— Разбираш ли въпроса ми?
„Да.“
— Можеш ли да отговориш?
„Не.“
— Здраве да е — замислено рече Андрей. — Значи може да няма нищо. Добре, да си тръгваме.
Върнаха се на втория етаж. Немия остана в своя ъгъл, а Андрей влезе в стаята си. Кореецът Пак вече го чакаше — приказваха си за нещо с Изя. Щом зърна Андрей, Пак млъкна и стана прав.
— Седнете, господин Пак — рече Андрей и сам седна.
Като изчака съвсем мъничко, Пак внимателно приседна на стола и сложи ръце на коленете си. Жълтеникавото му лице беше спокойно, сънените му очи влажно проблясваха през цепките между подпухналите клепачи. Той винаги бе харесвал на Андрей — с нещо необяснимо му напомняше Канеко, а може би му харесваше просто защото винаги бе спретнат, доброжелателен, дружелюбен с всеки, но без каквато и да било фамилиарност, не говореше много, но беше вежлив и приветлив — винаги малко независим, винаги на известно разстояние… А може би му се нравеше, защото тъкмо той, Пак, беше прекратил онази безсмислена схватка на триста и четиридесетия километър — в самия разгар на стрелбата излезе от развалините и вдигнал ръка с отворена длан, бавно тръгна срещу куршумите…
— Събудиха ли ви, господин Пак? — попита Андрей.
— Не, господин съветник. Още не бях си легнал.
— Стомахът ли ви мъчи?
— Не повече, отколкото другите.
— Но навярно и не по-малко… — забеляза Андрей. — А с краката как сте?
— По-добре от останалите.
— Чудесно — каза Андрей. — А изобщо как е самочувствието? Много ли сте уморен?
— Благодаря ви, господин съветник. Чувствувам се добре.
— Чудесно — повтори Андрей. — Ето за какво ви обезпокоих, господин Пак. Утре ще бъде обявена голяма почивка. Но още вдругиден имам намерение да направя малка рекогносцировка със специална група. Ще се придвижим на около петдесет-седемдесет километра. Трябва да намерим вода, господин Пак. Вероятно ще тръгнем почти без нищо, за да вървим бързо.
— Разбирам ви, господин съветник — каза Пак. — Моля да ми разрешите да се присъединя към вас.
— Благодаря ви. Тъкмо това исках да ви помоля. И така тръгваме вдругиден, точно в шест сутринта. Суха храна и вода ще получите от сержанта. Разбрахме се, нали? А сега още нещо… Как мислите, ще успеем ли тук да намерим вода?
— Мисля, че ще открием — рече Пак. — Чувал съм какво се говори за тези райони. Някъде наоколо трябва да има водоизточник. Според слуховете навремето е бил много силен извор. Сега вероятно е намалял. Но за нашия отряд може и да стигне. Трябва да разберем.
— А може ли изобщо да е пресъхнал?
Пак поклати глава.
— Може, но не ми се вярва. Никога не съм чувал за напълно пресъхнали извори. Дебитът на водата може да понамалее, дори силно да спадне, но, изглежда, изворите никога не пресъхват съвсем.
— В документите засега не съм намерил нищо полезно — рече Изя. — Водата се е подавала към града по акведукт, а сега този акведукт е сух като… като не знам какво.
Пак нищо не каза.
— А какво друго сте чували за тези квартали? — попита го Андрей.
— Най-различни, къде повече, къде по-малко странни неща — каза Пак. — Част от тях явно са измислици. Що се отнася до останалото… — той повдигна рамене.