— Все пак например — предразполагащо рече Андрей.
— Всъщност всичко това вече съм ви го разказвал, господин съветник. Например според слуховете някъде недалеч оттук се намира така нареченият Град на Железоглавите. Обаче какви са тези Железоглави така и не можах да разбера… После, да речем, Кървавият водопад — но дотам явно има още доста път. Вероятно става дума за поток, който размива някоя скала с червен цвят. Там поне водата ще е много… Има и легенди за говорещи животни — това вече е на границата на невероятното. А за онова, което е отвъд тази граница, очевидно няма смисъл да говорим… Впрочем Експериментът си е Експеримент.
— Сигурно вече ви е дошло до гуша от това разпитване — рече Андрей, усмихвайки се. — Представям си как ви е омръзнало по сто пъти да повтаряте едно и също. Но ще трябва да ни извините, господин Пак. Няма как — нали вие сте най-осведоменият сред нас.
Пак отново повдигна рамене.
— За съжаление ползата от моята осведоменост е малка — сухо каза той. — Повечето слухове не се потвърждават. И обратно — сблъскваме се с много неща, за конто никога нищо не съм чувал… А що се отнася до това, че постоянно ме разпитвате, не ви ли се струва, господин съветник, че редовите членове на групата са прекалено осведомени, когато става дума за слухове? Лично аз отвръщам на запитванията само когато разговарям с някого от командния състав. Според мен, господин съветник, войниците и останалите редови членове на експедицията не бива да знаят за всичките тези слухове. Вредно е за морала.
— Напълно съм съгласен с вас — каза Андрей, като се стараеше да не отклонява поглед от него. — И във всички случаи бих предпочел да има повече слухове за реки от мед и масло.
— Да — рече Пак. — Затова, когато ме разпитват войниците, винаги гледам да заобикалям неприятните теми и разпространявам най-вече легендата за Кристалния дворец… Наистина напоследък те вече не желаят да слушат за него. Всички много се страхуват и искат да се връщат у дома.
— И вие ли? — съчувствено попита Андрей.
— Аз нямам дом — спокойно каза Пак. Лицето му беше непроницаемо, а очите му станаха съвсем сънени.
— М-да… — Андрей взе да барабани с пръсти по масата. — Е, господин Пак, още веднъж ви благодари. Моля ви, идете да си почивате. Лека нощ.
Той изпроводи с очи гърба му в избелялосин копринен хастар, почака, докато Пак затвори вратата, и рече: — Бих искал все пак да разбера защо се лепна той за нас?
— Как така „защо“? — сепна се Изя. — Те не са могли да организират разузнавателен поход и затова Пак помоли да го вземеш със себе си…
— А за какво им е всъщност на тях да разузнават?
— Ех, драги мой, та нали не всички харесват царството на Гайгер като теб! По-рано те не са искали да живеят по гайдата на господин кмета — и това не те учудва, нали? А сега не искат да живеят по волята на господин президента. Искат да живеят, както сами смятат за добре, разбираш ли?
— Разбирам — каза Андрей. — Само че според мен никой няма намерение да им пречи да си живеят както искат.
— Така е според теб — рече Изя. — Но ти не си президент.
Андрей бръкна в железния сандък, извади плоското шише със спирт и взе да развива капачката.
— Нима си въобразяваш — каза Изя, — че Гайгер ще търпи под носа си такава добре въоръжена и силна колония? Двеста закалени, изпечени мъже само на триста километра от Стъкления дом… Естествено той няма да ги остави да си живеят там. Значи трябва да се махнат по̀ на север. Но къде?
Андрей ливна малко спирт в шепата си и с все сила взе да си трие дланите.
— Ах, как ми е дотегнала тази мръсотия… — промърмори той с отвращение. — Не можеш да си представиш…
— Да-а, тая мръсотия… — разсеяно рече Изя. — Досадна работа… Я ми кажи защо си се захванал с Пак? Какво ти пречи той? Аз го познавам отдавна, едва ли не от първия ден. Той е извънредно честен и много културен човек. Какво си се заял с него? Човек може да си обясни тези безкрайни йезуитски разпити само с твоята патологична зоологическа ненавист към интелигенцията. Ако наистина чак толкоз искаш да научиш кой разпространява слуховете, вземи, че разпитай твоите осведомители, Пак няма нищо общо с тази работа…
— Аз нямам осведомители — студено каза Андрей.
И двамата млъкнаха. После Андрей неочаквано за себе си рече:
— Да ти кажа ли честно?
— Кажи — жадно рече Изя.
— Ето каква е работата, драги. Напоследък имам чувството, че някой много иска да прекрати нашата експедиция. Да сложи кръст на цялата работа, разбираш ли? Не просто да си вдигнем дърмите и да се махаме, откъдето сме дошли, а да ни види сметката. Да ни унищожи. Безследно да изчезнем, разбираш ли?