— Да, изглежда, наистина се е побъркал — рече Андрей, пъхайки се в постелята. — Явно е от глада. Слушай, а какво става с водата, няма ли?
— Засега няма. Смятам, че утре трябва да отидем до края на акведукта… Ти да не се каниш вече да спиш?
— Да. И те съветвам и ти да направиш същото — каза Андрей. — Угаси лампата и се измитай.
— Виж какво — жално рече Изя. — Ще ми се още малко да почета. Твоята лампа е толкова хубава.
— А твоята къде е? Тя е съвсем същата.
— Ами виж, счупи се… Във влачката… Сложих отгоре й един сандък. Без да искам…
— Крет-тен — рече Андрей. — Хайде, вземай я и се махай.
Изя припряно изшумоля с книжата, избута стола и после каза:
— А, сетих се! Преди малко Дуган ти донесе пистолета. И предаде нещо от полковника, ама го забравих…
— Добре, дай тука пистолета — каза Андрей.
Той пъхна пистолета под възглавницата и се обърна настрани, с гръб към Изя.
— Не искаш ли да ти прочета едно писмо? — мазно каза Изя. — Знаеш ли, при тях тука е имало нещо като полигамия…
— Дигай си дърмите — спокойно каза Андрей.
Изя се изхили. Андрей чуваше със затворени очи как той шета насам-натам и шумоли, а разсъхналият се паркет скърца под краката му. После вратата се хлопна леко и когато Андрей отвори очи, вече беше тъмно.
Трептене някакво си… М-да. Е, да става каквото ще става. Туй не зависи от нас. Човек трябва да мисли само за това, което зависи от него… Ето на. В Ленинград никакво трептене нямаше, имаше студ, ужасен, свиреп студ и замръзващите крещяха в заледените входове на сградите — все по-тихо и по-тихо, дълго, много часове наред… Той заспиваше, слушайки как някой крещи, събуждаше се и продължаваше да чува все същия безнадежден вик и не можеше да се каже, че е страшно, по-скоро беше мъчително, а когато сутринта, омотан до очите, слизаше за вода по стълбите, залети със замръзнала помия, хванал се за ръката на майка си, която влачеше шейната с привързаната за нея кофа, този, който крещеше, лежеше долу край шахтата на асансьора, навярно там, където е паднал вчера, сигурно точно там, защото не можеше сам да стане, нито да изпълзи, а никой изобщо не беше излязъл при него… И никакво трептене не беше нужно. Ние останахме живи само защото мама имаше навик да купува дърва не през лятото, а рано напролет. Дървата ни спасиха. И котките. Дванадесет котки и едно малко котенце, което беше толкова гладно, че когато поисках да го помилвам, то се хвърли върху ръката ми и взе да хапе и гризе пръстите ми… Вас да можеше човек да ви натири там, гадове, с неочаквана злоба си помисли Андрей за войниците. Това не ви е Експериментът… Онзи град беше много по-страшен от този. Аз там сигурно щях да полудея. Спаси ме това, че бях малък. Малчуганите просто умираха…
А градът между другото изобщо не се предаде, помисли си той. Тези, които останаха, полека-лека измираха. Подреждаха ги на камари под дървените навеси, опитваха се да изведат живите от града — въпреки всичко властта функционираше и животът си течеше по реда си — странен живот, като насън. Някой просто мирно и тихо си умираше, някой вършеше героични постъпки и после също умираше, някой до последния момент се трепеше в завода, а когато му дойдеше времето, и той умираше… Някой гледаше да си напълни гушата от всичко това, за късче хляб грабеше скъпоценности, злато, перли, обици, после също умираше — отвеждаха го долу, на брега на Нева, и го застрелваха, а после се изкачваха обратно и без да поглеждат никого в очите, премятаха винтовките на изпосталелите си гърбове… Някой ходеше на лов, като дебнеше с брадва в пресечките, ядеше човешко месо и дори се опитваше да търгува с човешко месо, но въпреки всичко също умираше… В този град нямаше нищо по-обикновено от смъртта. А властта си оставаше и докато си оставаше властта, градът се държеше.
Интересно е все пак дали им е било жал за нас? Или просто не са мислели за нас? Чисто и просто са изпълнявали заповед и заповедта се е отнасяла до града, а за нас изобщо не е ставало дума. По-точно и за нас естествено е ставало дума, но едва в осма точка… На Финландската гара под ясното, побеляло от студа небе стояха ешелоните с някогашните излетни вагони. Нашият вагон беше пълен с хлапета, такива като мене, дванадесетгодишни — от някакъв детски дом. Почти нищо не си спомням. Помня слънцето в прозорците и парата от дишането ни и един детски глас, който все повтаряше и повтаряше една и съща фраза, с все една и съща писклива интонация, бликаща от безсилна злоба: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак: „Мамицата ти курвенска, евакуацийо!“ и пак…