Андрей взе от масата автомата и преметна ремъка през рамо.
— Не знам, не знам… — рече той. — Аз например сега имам чувството, че бягам, като стоварвам всички грижи на вас… А вие сте болен, полковник.
— Да, представете си, днес не… — полковникът млъкна насред думата. — Предполагам, че ще се върнете, преди да се мръкне?
— Много по-рано ще се върна — каза Андрей. — На тази акция не гледам дори като на рекогносцировка. Просто искам да покажа на тези страхливи идиоти, че нищо страшно няма пред нас. Движещи се статуи имало!.. — Той се усети. — Всъщност не исках да укорявам нашите войници, полковник…
— Няма нищо… — полковникът безсилно махна с тънката си ръка. — Вие сте абсолютно прав. Всички войници са страхливи. През живота си не съм виждал храбри войници. Пък и откъде накъде да са храбри?
— Е — усмихна се Андрей, — ако пред нас имаше само някакви противникови танкове…
— Танкове! — рече полковникът. — Танковете са друго нещо. Ала прекрасно си спомням един случай, когато рота парашутисти отказа да влезе в едно село, където живееше прочут из целия окръг магьосник.
Андрей се засмя и протегна ръка на полковника.
— Довиждане — каза той.
— Един момент — спря го полковникът. — Дуган.
Дуган изникна в стаята с манерка в тънка сребърна мрежичка. На масата се появи малък сребърен поднос и също такива сребърни чашки.
— Моля — рече полковникът.
Те пийнаха и си стиснаха ръцете.
— Довиждане — каза Андрей.
Слезе по вонящите стълби до преддверието, кимна студено на Кехада, който оправяше направо на пода някакъв уред като теодолит, и излезе на улицата, където го лъхна зной. Късата му сянка падна върху прашните напукани плочи на тротоара, тутакси до нея се появи втора сянка и Андрей си спомни за Немия. Огледа се. Немия стоеше в обичайната си поза, пъхнал длани под широкия си колан, от който застрашително висеше грамаден войнишки нож. Гъстите му черни коси стърчаха, босите му нозе бяха разкрачени, а кафеникавата му кожа лъщеше, сякаш беше намазана с олио.
— Няма ли да вземеш все пак автомат, а? — попита го Андрей.
„Не.“
— Е, както искаш…
Андрей се огледа. Изя и Пак седяха в сянката на влачката и изучаваха плана на града. Двама войници с протегнати шии надничаха над главите им. Единият видя, че Андрей ги наблюдава, бързо извърна очи и побутна другия с лакът. Двамата побързаха да се отдръпнат и се скриха зад влачката.
Около другия трактор сновяха водачите начело с Елизауер. Бяха се облекли кой както свари, а върху малкия череп на Елизауер се мъдреше огромна широкопола шапка. Току до тях стърчаха още двама войници — те даваха съвети и често плюеха настрана.
Андрей огледа улицата от единия до другия край. Беше пуста. Нажеженият въздух потрепваше над паважа. Такава мараня беше, че на сто метра вече нищо не се различаваше, като под вода.
— Изя! — викна той.
Изя и Пак се огледаха и станаха. Кореецът вдигна от паважа и взе под мишница своя малък, саморъчно направен автомат.
— Стана ли време? — бодро попита Изя.
Андрей кимна и тръгна напред.
Всички впериха очи в него: зажумелият от слънцето Пермяк, глуповатият Унгерн с вечно полуотворената уста, сега зяпнал от страх, мрачният Джаксън-Горилата, който бавно бършеше ръце в памучен дреб… Елизауер, досущ като мръсна, изподрана гъбка от детска площадка, бе вдигнал два пръста до гигантската периферия на шапката си с възможно най-тържествения и съчувствуващ вид, а плюещите войници престанаха да плюят, подхвърлиха си нещо през зъби и дружно се изметоха. Умирате от страх, гниди такива, отмъстително си помисли Андрей. Ей сега да ви извика някой: „Бау!“, и веднага ще напълните гащите…
Минаха покрай часовия, който побърза да се изпъне „За почест“, и закрачиха по паважа — отпред вървеше Андрей с автомат през рамото, по петите му го следваше Немия с раница, в която имаше четири консерви, пакет цигари и две манерки с вода, отзад, изостанал на десетина крачки, тътреше разкривените си обуща Изя, на гърба му висеше празна раница, в едната си ръка държеше картата, а с другата трескаво опипваше джобовете си, като, изглежда, проверяваше дали не е забравил нещо. Последен, едва видимо поклащайки се, с походка на човек, свикнал да прави дълги преходи, леко пристъпваше кореецът Пак със своя къс автомат под мишница.
Паважът беше нажежен. Слънцето жестоко журеше по раменете и плещите. От стените на сградите бълваше зной на вълни — на вълни. Днес нямаше и помен от ветрец.
Зад тях, в лагера, запалиха многострадалния двигател — Андрей не се обърна. Внезапно го обзе чувството, че се е освободил от нещо. За няколко прекрасни часа от живота му изчезваха смърдящите войници с тяхната дотам проста психика, че човек не можеше да ги разбере; изчезваше интригантът Кехада, чиято душичка вече цялата лъсна като на длан и затова съвсем му бе опротивял; изчезваха всички тези отвратителни грижи за чуждите протрити крака, за хорските скандали и побоища, за това, че някой повръщал — дали не е отравяне? — а дрисъкът на някой толкова зачестил и така бил примесен с кръв — дали не е дизентерия?… Чумата да ви тръшне дано, повтаряше си Андрей дори с някакво опиянение. Де да можеше вече никога да не ви видят очите ми. Ах, колко ми е хубаво без вас!..