Наистина тутакси си спомни за съмнителния кореец Пак и за миг му се стори, че светлата радост от освобождението ей сега ще помътнее от нови грижи и подозрения, но той побърза да махне лекомислено с ръка. Кореец като кореец. Спокоен човек, никога не се оплаква от нищо. Далекоизточен вариант на Йосиф Кацман — това е всичко… Внезапно си спомни как брат му разказваше, че в Далечния изток всички народи, а особено японците, се отнасяли към корейците точно така, както в Европа всички народи, а особено руснаците и немците, се отнасят към евреите. Сега това му се стори забавно и, кой знае защо, изведнъж се сети за Канеко… Да бяха тук сега Канеко, чичо Юра, Доналд… Е-хе-хе… Ако беше успял да убеди чичо Юра да тръгне с експедицията, сега щеше да бъде съвсем друго…
Спомни си как един ден преди да потеглят специално отдели няколко часа, взе от Гайгер бронираната лимузина с непробиваемите стъкла и запраши към чичо Юра. Как пиха в голямата двуетажна къща, където беше чисто, светло, миришеше вкусно на джоджен, на домашна фурна и на току-що изпечен хляб. Пиха домашна водка, хапнаха си свинска пача и хрускащи, слабо осолени краставички, каквито Андрей не беше ял бог знае от колко години, после оглозгаха овнешките ребра и си топяха парчетата месо в соса, пропит с миризма на чесън, а накрая дебелата холандка Марта, съпругата на чичо Юра, бременна вече за трети път, донесе свистящия самовар, за който навремето чичо Юра даде кола жито и кола картофи, и те дълго, солидно, сериозно пиха чай, като си похапваха някакво невиждано сладко — потяха се, охкаха, пъшкаха и си бършеха мокрите лица с нови бродирани кърпи, а чичо Юра непрекъснато бърбореше под носа си: „Не е лошо, момчета, това вече може да се нарече живот… Докарват ми всеки ден петима нехранимайковци от лагера, аз ги уча на труд, аз, разбираш, не си жаля силите… ако гъкнат нещо — фрас по мутрата, но затуй пък те при мен плюскат на корем, каквото ям аз, това и те, да не съм някакъв експлоататор…“ А на сбогуване, когато Андрей вече сядаше в автомобила, сграбчвайки здраво ръката му в огромните си лапи, покрити целите с мазоли, чичо Юра рече, като наведе глава, та погледите им се срещнаха: „Ще ми простиш, Андрюша, зная… Всичко бих зарязал, и булката бих зарязал… Ама тия не мога да ги оставя, душа не ми дава…“ — и посочи с грамадния си палец през рамо към двете светлокоси, породени момченца, които мълчешката, за да не ги чуят, се бъхтеха с юмруци зад верандата.
Андрей се обърна. Лагерът вече не се виждаше, беше се стопил в маранята. Боботенето на двигателя едва се дочуваше — като през тампони за уши. Сега Изя вървеше до Пак, размахваше картата под носа му и крещеше нещо за мащаба. Всъщност Пак не спореше. Той само се усмихваше и когато Изя се мъчеше да спре, за да разгърне картата и да му покаже всичко нагледно, деликатно го хващаше за лакътя и го побутваше напред. Сериозен човек беше, и дума не може да става. От тази гледна точка на него човек можеше напълно да разчита. Интересно, за какво ли са се скарали с Гайгер?… Те са съвсем различни хора, това е ясно…
Пак бе учил в Кембридж и имаше докторат по философия. Щом се върнал в Южна Корея, взел участие в някакви студентски демонстрации срещу режима и Ли Син Ман го пъхнал в дранголника. От затвора го освободила през петдесета година севернокорейската армия, във вестниците писали за него, че е истински син на корейския народ, който ненавижда кликата на Ли Син Ман и американските империалисти, той станал заместник-ректор, а след месец отново го тикнали в дранголника, където лежал, без да му предявят никакво обвинение, до самия десант в Чамулпо, когато затворът попаднал под огъня на частите от Първа кавалерийска дивизия, понесла се стремително на североизток. В Сеул било същински ад. Пак вече не се надявал да оцелее и тогава му предложили да участвува в Експеримента.
Попаднал в Града много по-рано от Андрей, сменил двадесет специалности, счепкал се естествено с господин кмета и се присъединил към нелегалната организация на интелигентите, която тогава поддържала движението на Гайгер. Нещо е станало между него и Гайгер, но така или иначе голяма група от нелегалните още две години преди Обрата тайно напуснали Града и се отправили на север. Провървяло им: на триста и петдесетия километър намерили в развалините „комплект концентрирано време“ — много здрава метална цистерна, натъпкана догоре с най-различни предмети на културата и образци от технологии. Мястото било хубаво — имало вода, плодородна почва покрай самата Стена и много оцелели сгради — и те се заселили там.