Нищо не знаеха за това, което е станало в Града, и когато се появиха обшитите с броня трактори на експедицията, те решили, че идват за тях. За щастие в кратката, яростна и глупава схватка загина само един човек. Пак познал Изя, своя отколешен приятел, и разбрал, че е станала грешка… После той помоли Андрей да го вземе с тях. Каза, че идвал от любопитство, много отдавна планирал поход на север, но емигрантите не разполагали с необходимите средства. Андрей не му повярва много, но го взе. Стори му се, че Пак може да бъде полезен със своите знания, и той наистина се оказа полезен. Пак правеше за експедицията всичко, на което беше способен, винаги се държеше дружелюбно с Андрей и беше внимателен, с Изя — да не говорим, но се оказа, че никой не може да го предизвика към откровеност. И Андрей, и дори Изя не научи откъде той има толкова много митологични и реални сведения за предстоящия път, защо все пак се присъедини към експедицията и изобщо какво му е мнението за Гайгер, за Града, за Експеримента… Пак никога не участвуваше в разговори на отвлечени теми.
Андрей се поспря и като дочака ариергарда, попита:
— Е, разбрахте ли се какво по-точно ви интересува?
— Какво по-точно ли? — Изя най-сетне можа да разгърне картата. — Виж… — Той взе да сочи с нокът в траурна рамка от мръсотия. — Сега сме ей тук. Значи през една, две… през шест пресечки трябва да има площад. Ето тук има някаква голяма сграда, сигурно е представителна. Непременно трябва да отидем там. Е, ако по пътя попаднем на нещо интересно… Да! Ето тука също няма да е лошо да отидем. Малко е далечко, ама нали мащабът дявол го знае какъв е, значи е божа работа и може да се окаже, че е съвсем близо… Виж какво пише тука: „Пантеон“. Аз обичам пантеоните.
— Ами добре… — Андрей понамести ремъка на автомата си. — Може и натам, разбира се… А вода значи днес няма да търсим?
— Много път има до водата — тихо рече Пак.
— Да, братче… — подкрепи го Изя. — До водата, братче… Виж, тука при тях е означено — водонапорна кула… Там ли е? — попита той Пак.
Пак повдигна рамене.
— Не знам. Но ако в тези квартали изобщо е останало вода, тя може да е само там.
— Да-а-а… — рече Изя. — Далечко е. Трябва да има трийсетина километра, не може за един ден да отидеш и да се върнеш… Наистина мащабът… Слушай, точно сега за какво ти е тази вода? За вода ще отидеш утре, както се разбрахме… така де, утре сме там.
— Добре — каза Андрей. — Да вървим.
Сега тръгнаха заедно и известно време мълчаха. Изя непрекъснато въртеше глава и сякаш се мъчеше да подуши нещо, но не откриваше нищо интересно нито надясно, нито наляво. Триетажни и четириетажни сгради, някои доста хубави. Избити стъкла. Някои прозорци затулени с изкорубен шперплат. По балконите полуразкапани сандъчета за цветя, по стените на много сгради се виеше жилав прашасал бръшлян. Голям магазин — огромните витрини, така набити с прах, че нищо не се виждаше през тях, кой знае как бяха оцелели, а вратите бяха избити… Изя тутакси се отдели от тях, изтича в тръс до зейналия вход, надникна вътре и пак се върна.
— Празен е — съобщи той. — Разграбен напълно.
Подминаха някаква обществена сграда — нещо като театър или концертна зала, а може би кино. После пак магазин — витрината му беше разбита — и друг магазин отсреща… Изя внезапно спря, взе шумно да души във въздуха и вдигна мръсния си палец.
— О! — рече той. — Тук някъде е!
— Кое? — попита Андрей, като се озърна.
— Хартията — кратко отвърна Изя.
Без да обръща повече внимание на никого, Изя се устреми право към една сграда от дясната страна на улицата. Беше сграда като сграда, с нищо особено не се отличаваше от околните, само дето официалният й вход беше малко по-представителен и в общия й облик се чувствуваше някакъв готически акцент. Изя се шмугна във входа, но докато прекосят улицата, той отново се показа и оживено извика:
— Елате тук. Пак! Открих библиотека!