Чукът все повече се приближаваше и беше абсолютно невъзможно да се разбере откъде идва, но ударите ставаха все по-тежки и по-звънки, а в тях имаше някаква несломима и неизбежна победоносност. Стъпките на съдбата, мина му през ума. Андрей безпомощно потърси с очи Немия.
Остана като попарен. Немия се беше облегнал с рамо на стената и съсредоточено изрязваше с огромния си нож нокътя на лявото кутре. При това видът му беше абсолютно равнодушен и дори отегчен.
— Какво става?! — дрезгаво попита Андрей. — Ти какво правиш?…
Немия го погледна, кимна и пак се зае с нокътя си. Бум-бум-бум — чуваше се вече съвсем наблизо и земята под краката му затрепери. Но внезапно се възцари тишина. Андрей тутакси надникна отново. Съзря на близкото кръстовище висока тъмна фигура, главата й стигаше до третия етаж. Беше статуя. Старинна метална статуя. Онзи същият тип с жабешка мутра — само че сега той стоеше силно изпъчен, вирнал масивната си брада, едната му ръка бе подпъхната зад гърба, а другата — дали заплашвайки, или сочейки към небесата — бе вдигната с изпънат показалец…
Примрял като в лош сън, Андрей гледаше това нереално чудовище. Но знаеше, че не бълнува. Това си беше статуя като статуя — тъпо, бездарно съоръжение от метал, подложен на термична обработка или пък покрит с черен окис, глупаво на вид и поставено съвсем не на място… В нажежения въздух, издигащ се от настилката. Очертанията му трептяха и се размазваха, точно както очертанията на сградите нагоре по улицата.
Андрей почувствува, че някаква ръка се отпусна на рамото му, и се огледа — Немия се усмихваше и успокояващо му кимаше. Бум-бум-бум — разнесе се пак от улицата. Немия продължаваше да го държи за рамото — потупваше го, галеше го, мачкаше мускулите му с ласкавите си пръсти. Андрей рязко се отдръпна и отново надникна навън. Статуята вече я нямаше. И пак беше тихо.
Тогава Андрей избута Немия настрана и с омекнали колене изтича по стълбите на горния етаж, откъдето, сякаш нищо не бе станало, продължаваха да се чуват бъбрещите гласове.
— Стига! — изрева той, нахълтвайки в библиотечната зала. — Марш оттук!
Гласът му беше паднал съвсем и те не го чуха, а може би го чуха, но не му обърнаха внимание, защото бяха заети. Помещението бе огромно, един дявол знае докъде стигаше в дълбочина, а лавиците, натъпкани с книги, заглушаваха звуците. Едни библиотечен шкаф бе катурнат, на пода се бе срутила цяла планина от книги, а Изя и Пак се ровеха в тази планина — и двамата бяха доволни, разгорещени, потни и въодушевени… Крачейки направо през книгите. Андрей се приближи до тях, хвана ги за яките и ги изправи.
— Марш оттук — каза той. — Стига. Тръгваме.
Изя го изгледа с помътнял поглед, дръпва се, отскубна се от ръката му и в същия миг се опомни. Очите му зашариха по Андрей, оглеждайки го главата до петите.
— Какво ти става? — попита той. — Случиш ли се е нещо?
— Нищо не се е случило — злобно отвърна Андрей. — Стига сте се ровили тук. Къде искате да вървим? В пантеона ли? Хайде тогава, да тръгваме към пантеона.
Пак, когото той продължаваше да държи за яката, деликатно размърда рамене и се изкашля. Андрей го пусна.
— Знаеш ли какво намерихме тука?… — разпалено започна Изя, но се отказа. — Слушай, какво толкоз е станало?
Андрей вече се бе овладял. Всичко, което се бе случило там долу, сега му изглеждаше съвсем нелепо и невъзможно тук — в тази строга, задушна зала, под изпитателния поглед на Изя и пред невъзмутимо коректния Пак.
— Не можел да губим толкова време за всеки обект — навъсено рече той. — Разполагаме само с един ден. Да вървим.
— Библиотеката не е какъв да е обект! — моментално възрази Изя. — Това е първата библиотека по целия ни маршрут… Слушай, пребледнял си като мъртвец. Какво в края на краищата се е случило?!
Андрей не се решаваше да разкаже. Не знаеше как.
— Хайде да тръгваме — измънка той, обърна се и закрачи през книгите към изхода.
Изя го догони, хвана го за ръката и тръгна с него. Немия се отдръпна от вратата и ги пусна да минат. Андрей все така не знаеше как да започне. Всяко начало и всички думи бяха глупави. После си спомни за дневника.
— Ти вчера нали ми чете някакъв дневник… — продума той, когато заслизаха по стълбите. — На онзи там… дето се обесил…
— Е, и?
— Ето това е!
Изя се спря.
— Трептенето ли?
— Ама вие наистина ли нищо не чухте? — отчаяно попита Андрей.