Площадът бе огромен. Отсрещният му край не се виждаше зад булото на маранята, а вдясно, в самото подножие на Жълтата стена, се мяркаха изкривените в потоците от нажежен въздух очертания на ниска, издължена сграда с фасада от гъсто наредени колони.
— Я гледай ти! — неволно се изтърва Андрей.
А Изя промърмори неясно:
— Ту е от бронз, ту е от мрамор, ту с лула, ту без лула… — и попита: — А къде всъщност са се дянали всички тия?
Никой не му отговори. Всички май, че дори и Немия, гледаха и не можеха да се нагледат. После Пак рече:
— Както изглежда, трябва да вървим ей нататък…
— Това ли е вашият Пантеон? — попита Андрей, колкото да каже нещо, а Изя отвърна малко възмутен:
— Нищо не разбирам! Те какво — всичките ли се шляят из града? Защо тогава почти не ги срещнахме? Та те тука трябва да са с хиляди!..
— Градът на хилядите статуи — каза Пак.
Изя пъргаво се извърна към него.
— Какво? И такава легенда ли има?
— Не. Но бих го нарекъл така.
— Дрън-дрън — каза Андрей, който неочаквано се сети за нещо друго. — Я ми кажете как ще минем оттук с важите влекачи? Умът ми не го побира колко взрив трябва, за да вдигнем във въздуха това противотанково заграждение…
— Би трябвало да има околовръстен път — рече Пак. — Накрай пропастта.
— Да вървим, а? — каза Изя. Той вече нямаше търпение.
Запътиха се право към пантеона, крачеха между пиедесталите по разбития, натрошен на дребно паваж, превърнат в бяла прах, която ярко блестеше на слънцето. От време на време се поспираха и току се прегъваха или се изправяха на пръсти, за да прочетат надписите на пиедесталите, а тези надписи бяха толкова старинни, че човек направо се стъписваше.
„На деветия ден усмивката благословията на твоя мускулус глутеус спаси тия малките. Издигна се слънцето и изгасна зората на любовта, но“. Или дори просто: „когато!“ Изя се смееше с глас и подвикваше, като пляскаше с юмрук по дланта си, Пак се усмихваше, клатейки глава, а Андрей се притесняваше, чувствуваше, че веселието им е неуместно, даже някак неприлично, но усещането бе твърде смътно и само нетърпеливо ги подтикваше да побързат: „Е, стига толкова, стига вече — повтаряше той. — Да вървим. Ама за какъв дявол пак се спирате? Закъсняваме, неудобно е…“
Доядя го, като гледаше тия идиоти — намерили кога и къде да се забавляват. А те не можеха да се отлепят от надписите, сочеха с мръсни пръсти по издълбаните редове, присмиваха се, гавреха се и той ги прати по дяволите и почувствува голямо облекчение, когато откри, че гласовете им са останали далеч зад него и думите им не се разбират.
Пък и така е по-добре, помисли си Андрей с удоволствие. Без тази глупава свита. В края на краищата не си спомням добре те бяха ли поканени или не? Нещо беше казано и за тях, но какво по-точно? Дали молеха да бъдат в парадна униформа или пък, напротив, молеха изобщо да не идват… Ами то сега има ли някакво значение? Е, в краен случай ще поседят долу. Пак, да речем, криво-ляво се ядва, ама Изя току-виж изведнъж започнал да се заяжда за всяка дума или пък, не дай боже, се изтъпанчил сам да говори… Не-не, без тях е по-добре, нали така, Немия? Ти стой зад гърба ми, ето тука, вдясно, и хубаво си отваряй очите! Тука, братче, не трябва да блееш. Помни добре, че тука сме в леговището на истинските опоненти, това не са ти Кехада или Хнойпек, дръж, вземи автомата, движенията ми трябва да бъдат свободни, и изобщо как мога да се изправя с автомат зад катедрата — нали, слава богу, не съм Гайгер… Прощавай, ама къде ми са тезисите? И таз хубава! Че какво ще правя без тезиси?…
Пантеонът се възвиси пред тях и над тях с всичките си колони, с изпочупените си и нащърбени стъпала, с озъбилата се през бетона ръждясала арматура, иззад колонадата струеше леден студ, там беше тъмно, оттам лъхаше на очакване и тленност, а гигантските позлатени крила на вратата вече бяха отворени и оставаше само да влезе. Андрей запристъпва от стъпало на стъпало, много внимателно, като гледаше — пази боже! — да не се спъне, да не се просне тук, пред очите на всички, като все още продължаваше да опипва джобовете си, но тезисите никакви ги нямаше, защото те, разбира се, бяха останали в железния сандък… не, в новия костюм, нали исках да облека новия костюм, но после реших, че така ще бъде по-ефектно…
… Дявол да го вземе, какво ще правя сега без тезисите? — помисли си той, влизайки в тъмното преддверие. За какво си бях набелязал да говоря? — напрягаше ум, пристъпвайки внимателно по хлъзгавия под от черен мрамор. Май че, първо, за величието, спомни си със сетни сили, чувствувайки как леденият студ прониква под ризата му. Много е студено тук, в това преддверие, биха могли да ме предупредят, та все пак навън е лято, пък и този под, между другото можеха да го посипят с пясък, нямаше да им се откъснат ръцете, иначе тук човек като нищо може да си счупи врата…