Андрей погледна часовника си.
— Три — рече той. — Да вървим.
— Няма ли първо да хапнем, а? — плахо предложи Изя.
— По пътя ще ядем — каза Андрей.
Обзело го бе някакво смътно безпокойство. Нещо не му харесваше тази работа. Нещо не беше в ред. Той взе от Немия автомата и като присви предварително очи, пристъпи по нажежените стъпала.
— Ето на… — мърмореше недоволно Изя зад гърба му. — Сега пък ще ядем по пътя… Ти го чакаш честно и почтено да се върне, а той не ти дава да се наплюскаш като хората… Ей, Немия, я дай тука торбата…
Андрей крачеше бързо между пиедесталите, без да се вглежда. И той беше гладен, стомахът му се бе свил на топка и го глождеше, но нещо го подтикваше да върви и да върви по-бързо. Той понамести ремъка на автомата да не му убива на рамото и мимоходом пак погледна часовника си. Все така показваше три часа без една минута. Той вдигна китката до ухото си. Часовникът беше спрял.
— Ей, господин съветник! — подвикна му Изя. — Дръж.
Андрей се спря и взе подадените му от Изя два сухара с тлъсто, консервирано свинско месо между тях. Докато разглеждаше в движение сандвича — откъде е по-удобно да го захапе, — Андрей попита:
— Пак кога тръгна?
— Ами почти веднага тръгна — изломоти Изя с пълна уста. — Двамата с него огледахме този пантеон, не открихме нищо интересно и тогава той тръгна.
— Не биваше — каза Андрей. Той разбра какво го безпокоеше.
— Какво не биваше?
Андрей не отговори.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Никакъв Пак не намериха в библиотеката. Той, разбира се, изобщо не е мислил да идва тук. Книгите си стояха на купчина, както ги бяха оставили.
— Чудна работа… — рече Изя, като объркано въртеше глава. — Та той каза, че ще подбере книгите по социология…
— „Той каза, той каза…“ — процеди през зъби Андрей. После ритна попадналия под краката му дебел том, обърна се и изтича по стълбите. Въпреки всичко успя накрая да ни излъже. Прати ни за зелен хайвер този с дръпнатите очи. Евреинът му с евреин далекоизточен… На Андрей не му беше много ясно как ги е преметнал този хитър далекоизточен евреин, но с цялото си същество усещаше: излъга ни!
Сега вървяха плътно прилепени до стените — Андрей от дясната страна на улицата, а Немия, който също разбра, че работата е лоша — от лявата. Изя реши да тръгне по средата, но Андрей така му изрева, че архиварят отскочи назад и тръгна подире му, като възмутено сумтеше и презрително пръхтеше. Видимостта беше някъде към петдесетина метра, а по-нататък улицата изглеждаше като аквариум — всичко отпред смътно трептеше, преливаше, проблясваше и дори като че ли някакви водорасли се поклащаха над паважа, устремени във висините.
Когато стигнаха до кинотеатъра, Немия изведнъж се закова на място. Андрей, който го следеше с крайчеца на окото, също спря. Немия не помръдваше, сякаш се ослушваше за нещо, стискайки в отпуснатата си ръка грамадния проблясващ нож.
— Мирише на изгоряло… — тихо рече Изя отзад.
И Андрей тутакси усети миризма на изгоряло. Ето на, помисли си той, като стискаше зъби.
Немия им махна, както бе стиснал ножа, и те продължиха нататък. Изминаха още около двеста метра, превърнали се целите в слух и зрение. Миризмата на изгоряло се усилваше. Миришеше на горящ метал, на тлеещи дрипи, на гориво и се носеха още някакви сладникави, почти вкусни миризми. Какво ли е станало там, по дяволите? — мислеше си Андрей, стискайки зъби така, че слепоочията му запукаха. Какво ли е направил? — упорито се питаше той със свито сърце. Какво гори там? Та там явно горят… И в същия миг съзря Пак.
Веднага си помисли, че е Пак, защото трупът беше в познатата куртка от избелял син, копринен хастар. Никои друг в лагера нямаше такава куртка. Кореецът лежеше по корем в ъгъла с разтворени крака, обронил глава върху саморъчно направения автомат с късата цев. Дулото беше насочено към дъното на улицата по посока на лагера. Пак бе някак необичайно дебел, сякаш се бе подул, и китките на ръцете му бяха синьо-черни и лъщяха.
Андрей още не беше успял да разбере какво всъщност означава това, което вижда, когато Изя изграчи нещо, избута го настрана, хукна, настъпвайки го по крака, пресече бързо кръстовището и падна на колене пред трупа. Андрей преглътна и погледна към Немия. Той ожесточено кимаше и сочеше с грамадния нож някъде напред и Андрей видя там, на самата граница на видимостта, още едно тяло. Някой лежеше там, по средата на улицата, също така разплут и черен, а през маранята сега се виждаше как над покривите се издига, изкривен от рефракцията, стълб сив дим.