Вратата зад гърба му изскърца. Той се обърна. Стаята беше празна. И чашките бяха празни, и манерката беше празна, и в гърдите му имаше празнота, сякаш бяха изрязали оттам нещо голямо, с което бе свикнал. Дали бе тумор или пък сърцето му…
И вече нагаждайки се към това ново усещане, Андрей се приближи до леглото на полковника, свали от гвоздея ремъка с пистолета, стегна го здраво върху куртката си и премести кобура отпред.
— За спомен — високо каза той на белоснежната възглавница.
Част шеста
ИЗХОД
Слънцето бе в зенита си. Медночервен поради прахоляка, дискът висеше в центъра на сивобелезникавото помътняло небе, мизерната сянка се гърчеше и свиваше в краката, ту сива и размазана, ту изведнъж оживяла, придобила резки очертания, наливаща се с чернота, и тогава ставаше особено уродлива. Тук нямаше дори и помен от път — ширеше се неравна сиво-жълта глина, напукана, спечена, твърда като камък и до такава степен гола, че човек изобщо не можеше да проумее откъде се взема тук толкова много прах.
Вятърът, слава богу, духаше в гърба. Някъде далеч на запад той засмукваше неизброими тонове гадни, нажежени прашинки и с тъпо упорство ги влачеше по изгорената от слънцето тераса, притисната между пропастта и Жълтата стена, като ту ги изхвърляше в завихрени протуберанси чак до небето, ту здраво ги усукваше в гъвкави, кокетни като лебедови шии смерчове, ту просто ги овалваше и ги търкаляше на вълни, а после, внезапно побеснял, запокитваше бодливия прахоляк в гърба и в косите, шибаше озверен по мокрия от пот тил, биеше като с камшик по ръцете, по ушите, тъпчеше се по джобовете и се сипеше под яката…
Нищо нямаше тук, отдавна вече нямаше нищо. А може би никога не е имало друго освен слънце, глина и вятър. Рядко само ще профучи, търкаляйки се и подскачайки като кривящ се палячо, бодлив скелет на храст, изтръгнат из корен бог знае колко отдалеч. И нямаше нито капка вода, нито пък някакъв признак на живот. Само прах, прах, прах и прах…
От време на време глината под краката изчезваше някъде и се ширваше гъст каменен трошляк. Тук всичко бе нажежено като в ада. Ту отдясно, ту отляво зад скълбените прашни вихрушки се провиждаха гигантски скални отломъци — побелели, сякаш бяха посипани с брашно. Вятърът и зноят им придаваха чудновати и неочаквани форми и най-страшното бе, че те ту внезапно се появяваха, ту отново изчезваха като призраци, сякаш си играеха на някаква своя, каменна криеница. А чакълът под краката ставаше все по-едър и неочаквано трошлякът свършваше, и под краката пак закънтяваше глината.
Камънакът се държеше много лошо. Едрите късове се търкаляха под краката, гледаха да се забият по-дълбоко в подметката, да я прободат, да се доберат до живо месо. Поведението на глината бе по-прилично, но и тя правеше всичко, каквото може. Изведнъж се възвишаваше в голи хълмове, ни в клин, ни в ръкав се превръщаше в идиотски нанадолнища, разпукваше се в дълбоките стръмни оврази, на дъното на които не можеше изобщо да се диша от застояла хилядолетна жега… Тя също играеше своята игра, своята глинена „замразяванка-отмразяванка“, превъплъщаваше се, доколкото й позволяваше бедната глинена фантазия. Всичко тук си играеше своите глинени игри. И всички играеха на една врата…
— Ей, Андрей — пресипнало му викна Изя. — Андрюша-а!
— Какво искаш? — през рамо попита Андрей и се спря.
Кандилкайки се на разбишканите колелца, количката връхлетя по инерция върху него и го блъсна в коленете.
— Виж!..
Изя стоеше на десетина крачки зад него и му показваше нещо в протегнатата ръка.
— Какво е това? — попита Андрей без особен интерес.
Изя наблегна върху теглича и без да сваля ръката си, задърпа количката към него. Андрей го гледаше как се приближава — страшен, с брада до пояса, гъстата му коса щръкнала, разчорлена, сива от прахта, с невъобразимо дрипава куртка, през дупките на която се виждаше косматото му мокро тяло. Оръфаните крачоли на панталоните му едва покриваха коленете, а съдраната дясна обувка зееше и мръсните му пръсти със счупени черни нокти се подаваха навън… Корифей на духа. Жрец и апостол на вечния храм на културата…
— Гребен! — тържествено заяви Изя, когато стигна до него.
Гребенът беше от най-евтините — пластмасов, с изпотрошени зъби, — дори не гребен, а парче от гребен и в счупения край все още можеше да се различи клеймо от някакъв държавен стандарт, но пластмасата бе избеляла от много десетилетия слънчев пек и жестоко бе проядена от прашните свредели.
— Видя ли — рече Андрей. — А ти само крякаш, че никой не бил идвал тук досега преди нас.