— Изобщо не съм крякал — миролюбиво каза Изя. — Да поседнем, а?
— Да поседнем — съгласи се Андрей без всякакъв ентусиазъм и Изя тутакси, както бе опасан с теглича, се пльосна по задник на земята и се зае да напъха парчето от гребена в горния джоб на куртката си.
Андрей извъртя количката напреки на вятъра, хвърли ремъка и седна, подслонявайки гърба и тила си зад горещите бидони. Вятърът, който до преди миг го брулеше, чувствително намаля, но затова пък сега голата глина безжалостно пареше седалището му през овехтялата тъкан.
— Та къде е този твой резервоар? — с презрение рече той. — Дрънкало такова.
— Тър-ши, тър-ши! — отвърна Изя. — Требе да има!
— Какво те прихваща?
— Не го ли знаеш вица за търговеца? — оживено взе да обяснява Изя. — Отишъл един търговец в публичния дом…
— Хайде пак! — каза Андрей. — Все за тая работа ли мислиш бе, човек? Ей, богу, Кацман, няма да мирясаш!..
— Не мога да си позволя да мирясам — заяви Изя. — Трябва да съм готов при първата възможност.
— Нали и бездруго ще пукнем тук — каза Андрей.
— И дума да не става! Да не си и помислил такова нещо!
— Аз и не го мисля — каза Андрей.
Така си беше. Мисълта за смъртта, която, разбира се, неизбежно ги очакваше, много рядко вече го спохождаше. Един дявол знае на какво се дължеше това. Дали остротата на чувството за обреченост вече съвсем се бе притъпила, или плътта му дотолкова бе изсъхнала и изнемощяла, та беше престанала да крещи и да ридае и едва-едва хриптеше, тъй че вече почти не я чуваше… А може би количеството най-сетне бе преминало в качество и бе започнало да му действува постоянното присъствие на Изя с неговото почти неестествено равнодушие към смъртта, която постоянно обикаляше наоколо, ту се приближаваше досами тях, ту пак се отдръпваше, но никога не ги изпускаше от очи… Така или иначе от много дни насам, ако Андрей все пак се сещаше да отвори дума за неизбежния край, правеше го само за да се убеди за сетен път, че равнодушието му към него расте и расте.
— Какво казваш? — попита той Изя.
— Казвам: най-важното е да не се страхуваш, че ще пукнеш тук…
— Че ти вече сто пъти си ми го казвал. Аз вече забравих откога не се страхувам, а ти продължаваш да си пееш същата песен…
— Ами добре — кротко рече Изя и протегнал крака. — С какво ли да я вържа тая подметка? — дълбокомислено рече той. — В най-скоро време ще се откъсне…
— Отрежи от въжето на теглича и я вържи… Да ти дам ли ножче?
Известно време Изя мълчаливо съзерцаваше щръкналите си пръсти.
— Хубаво — рече той накрая. — Като се откъсне съвсем, тогава… Да сръбнем по глътка, а?
— Да не се смръзнем, нали? — подхвърли Андрей и моментално се сети за чичо Юра. Трудно вече си спомняше за чичо Юра. Той беше от друг живот.
— Не е ли време да се посгреем? — оживено подхвана и Изя, вглеждайки се въпросително в очите на Андрей.
— На! — каза Андрей и с удоволствие му показа среден пръст. — Знаеш ли каква водичка ще си сръбнеш? От онази, дето беше прочел за нея. Излъга ме за резервоара, нали?
— Що не се таковаш, бе! Аз да не съм ти гувернантка — да те залъгвам?
— Ами тогава значи твоят ръкопис е излъгал…
— Глупак — презрително рече Изя. — Ръкописите не лъжат. Това да не са ти книгите. Трябва само да можеш да ги четеш…
— Тогава ти не можеш да четеш…
Изя само го погледна, тутакси се размърда и се надигна.
— Вчерашно лайно пък ще ме учи мен… — изломоти той. — Я ставай! Нали искаш резервоар? Тогава какво си седнал тук… Ставай, ти казвам!
Ликувайки, вятърът ги шибна с бодлите си по ушите и като зарадвано куче весело запраши на вихрушки над плешивата глина, а тя с усилие тръгна насреща им и известно време беше мирна, сякаш набираше сили, а после взе да се смъква, превръщайки се в нанадолнище…
Да можех поне веднъж да разбера накъде ме носят дяволите, помисли си Андрей. Цял живот ме е завявало нанякъде — голям глупак съм, не мога да седя на едно място… Важното е, че сега вече няма никакъв смисъл. По-рано все пак винаги е имало някакъв смисъл. Нека да е бил и най-нищожен, може дори лъжовен, но поне, когато са ме били, да речем, по мутрата, винаги съм можел да си кажа: няма нищо, знам в името на какво е, това е борба…
… Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя. (Тогава бяха в Кристалния дворец, току-що бяха хапнали пилета, печени под налягане, и лежаха на пъстроцветните синтетични дюшеци край басейна с прозрачна, осветена отдолу вода.) Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя, като си човъркаше зъбите с добре измити пръсти. Заедно с всички тези ваши орачи, с всички тези стругари, с всички ваши блуминги, крекинги, пшеници с много класове, лазери и мазери. Всичко това е смет, боклук, оборска тор. Всичко това минава и заминава. Или просто си отива безследно и завинаги или отминава, защото се превръща в нещо друго. Всичко това изглежда важно само защото мнозинството го смята за важно. А мнозинството го смята за важно, защото се стреми да се натъпче до насита и да си достави плътска наслада с цената на възможно най-малко усилия. Но ако си помислиш, кой се интересува от мнозинството? Аз лично нямам нищо против него, аз самият в известен смисъл съм мнозинство. Но мен не ме е грижа за мнозинството. Историята на мнозинството си има начало и край. Отначало мнозинството плюска каквото му дадат. А накрая то цял живот се занимава с проблема на избора, не би ли могло да избере нещо по-такова за плюскане? Нещо, каквото още не е плюскало?… Е, има още много време, докато стигнем дотам, каза Андрей… Това време не е чак толкова далеч, колкото си въобразяваш, възрази Изя. А дори и да има доста време, работата изобщо не е там. Важното е, че има начало и има край… Всичко, което има начало, има и край, рече Андрей… Така е, правилно, нетърпеливо каза Изя. Ама аз говоря в мащабите на историята, а не в мащабите на Вселената. Историята на мнозинството има край, а пък историята на малцинството ще приключи само заедно със свършека на Вселената… Мръсен елитарист такъв, лениво подхвърли Андрей, надигна се от своята хавлиена кърпа и цопна в басейна. Дълго плува, пръхтя в прохладната вода и гмуркайки се до дъното, където водата беше ледена, жадно пиеше там от нея като риба…