— Андрюша! — викна му Изя с познатия противен тон. — Да вземем да пийнем по глътка на крак, а?
Бяха стигнали до самия връх на грамадното възвишение. Отляво, където беше пропастта, всичко бе забулено в плътна, непрогледна пелена от прашни вихрушки, а отдясно, кой знае защо, се бе прояснило и се виждаше Жълтата стена — тук тя не беше равна и гладка както в чертите на Града, а бе осеяна с могъщи гънки и бръчки като кора на исполинско дърво. Пред тях, долу, в подножието на хълма, започваше равно като тепсия бяло каменно поле — не трошляк, а гладък камък, плътен монолит — и това после се простираше, докъдето поглед стига, и над него се поклащаха, някъде на около петстотин метра от възвишението, два тънки смерча, единият — жълт, а другият — черен…
— Това май е нещо ново — рече Андрей и присви очи. — Я виж, камъкът става плътен…
— А? Да, така изглежда… Слушай, дай да пийнем по чашка — вече четири часа минаха…
— Добре — съгласи се Андрей. — Ама първо да слезем долу.
Спуснаха се в подножието на хълма, освободиха се от тегличите и Андрей взе да вади нажежения бидон от количката си. Бидонът се закачи за ремъка на автомата, после за сухарената торба, в която бяха останали само трохи, но той все пак успя да го измъкне и като го стисна между коленете си, отвъртя капачката. Изя танцуваше пред него с двете пластмасови чаши, приготвени в протегнатите му ръце.
— Давай солта — каза Андрей.
Изя тутакси престана да танцува.
— Стига бе… — захленчи той. — Защо? Дай така да му цапнем по една глътка.
— Без сол няма да ти дам — уморено рече Андрей.
— Тогава ще направим така — каза Изя, осенен от нова мисъл. Той вече бе оставил чашките на камъка и ровеше в количката си. — Тогава аз направо ще си изям солта, а след това ще си пийна вода…
— Боже мой — остана като гръмнат Андрей. — Ами добре, щом така искаш.
Той наля по половин чашка гореща вода с дъх на желязо и като взе от Изя пакета сол, рече:
— Покажи си езика.
Андрей сипна щипка сол върху дебелия, осеян с налепи език на Изя и го загледа как се мръщи и се дави, протягайки жадно ръка към чашката, а после посоли своята вода и почна да я пие на малки скъпернически глътки, без да изпитва никакво удоволствие. Като лекарство.
— Добре ми дойде! — рече Изя и се изкашля. — Само дето беше малко. Нали?
Андрей кимна. Изпитата вода тутакси се превърна в пот и вкусът в устата му си остана същият, какъвто беше, не почувствува никакво облекчение. Той надигна бидона и го разклати. За още два дни навярно ще стигне, а после… А после все нещо ще се намери, рече си той със злоба. Експериментът си е Експеримент. Да живееш не ти дават, ама и да пукнеш — също… Той стрелна с очи бялото, излъчващо жар плато, ширнало се пред тях, прехапа сухата си устна и почна да намества бидона обратно в количката. Изя приседна и намота отново вървите на подметката си.
— Знаеш ли — изпъшка той, — това място наистина е някак странно… Даже не си спомням за такова нещо… — Той погледна към слънцето, като засенчи очите си с длан. — В зенита е — рече Изя. — Ей богу, в зенита е. Нещо ще се случи… Абе изхвърли, по дяволите, това желязо! Какво си седнал да се занимаваш с него?!
Андрей грижливо наместваше автомата до бидона.
— Без това желязо ние двамата с тебе след Павилиона и кокалите си нямаше да можем да съберем — напомни му той.
— След Павилиона! — възрази Изя. — Оттогава вече пета седмица вървим и дори муха не сме зърнали…